Преди 34 години : НАВРЪХ КОЛЕДА БРАНИМИР ДОНЧЕВ УБИ ОСЕМ СТУДЕНТИ!

Истината за един от най – масовите убийци в историята ни!
Споменът за една съвсем обикновена чисто човешка съвест превърнала се в секунди в спасение!

След като прескача трапа, Исмет отново тръгва на лекции. Куцука на патерици. Докато е по болници, пропуска две години от следването. Въпреки това с много упоритост успява да навакса. През 1977г. се дипломира, получава като награда за проявената храброст златен часовник.
Тогава е подписана Изселническата спогодба между България и Турция. Редовите хора обаче не получават никаква информация. В един момент на Север и неговите сънародници им казват, че са включени в спогодбата, връчват им се задгранични паспорти и в рамките на един месец трябва да се изселят.
В Истанбул младият филолог записва второ висше. Насочва се към строителния бранш. Избират го за шеф на Българската изселническа организация в Турция. По време на протестните демонстрации в Истанбул срещу “възродителния процес” гори портрета на своя “спасител” Тодор Живков. “За мен обаче човекът Живков е едно, а политикът Живков е съвсем друго”, уточнява човекът, обезвредил най-масовия килър в новата българска история.

"Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килър с риск за живота си Наръган с нож, бере душа в болницата, Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик

Навръх Коледа 1974 г. Седемнадесет годишният Бранимир Дончев и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм “Кръстникът”. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по “заобиколни пътища” да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет “Валтер” на баща си Дончо Дончев, зам.-генерален директор на ДСО “Стара планина”,

със седемдесет и пет патрона в пълнителя.

Както и една остра финска кама от богатата “хладна колекция” на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието й в Студентския град. Нахълтва в стая петстотин и деветнадесет , където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан.

Превъртелият младеж ги нарича “жълти муцуни” и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях.

По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът й Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.

Равносметката е смразяваща: шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от “финката” на серийния убиец.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.
Първият следовател на седемнадесет годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебно-медицинска експертиза гласи, че

Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник.

Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били… фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975г. убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено е покосен от милиционерските куршуми. “Дали е така, не мога да кажа”, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.
Малцина знаят, че студентът, който спасява няколко човешки живота и в крайна сметка обезврежда превъртелия килър, се казва Исмет Север, български турчин от Исперихския край. Тогава той е бил здрав физически младеж, футболист, обожаващ Гунди, и студент по българска филология в СУ. Човек на народното издание записа уникалната му изповед за онази черна Коледа преди тридесет и две години.
“Тогава живеех в първи блок в “Дървеница”. Една декемврийска вечер, оживлението по повод празника беше видимо. Заехме места пред телевизора в клуба, за да гледаме поредния епизод от нашумелия сериал “17 мига от пролетта”. Точно когато звучеше прочутата мелодия от филма, в коридора чухме изстрели. Аз не ги оприличих на изстрели.
Някакъв удар, силен шум. Защото изстрели по онова време бяха нещо немислимо. Повториха се. Бях близо до вратата и единствен излязох от клуба, защото инстинктивно усетих, че става нещо лошо.
В момента, в който излязох,

видях един от нашите студенти с окървавено рамо.

Държи се за рамото и тича по стълбите надолу. Вцепених се. Защото картината беше много тежка. По стълбите бягащите слязоха на първия етаж. Клубът ни беше на втория. Проехтя още един изстрел долу. Аз исках да разбера какво става и да помогна. Когато слязох на първия етаж, видях, че те бягат по левия коридор – този с пистолета гони другия. А той се опитва да влезе в една от стаите, но всички стаи са заключени. В дъното на коридора една от стаите се отвори и един колега извика: ”Ела тука”, на този, който бягаше. Той влезе в стаята, а този с пистолета го последва.

Чуха се три изстрела.

И понеже бягах по коридора, той навярно е чул стъпките ми – след изстрелите изскочи и застанахме очи в очи пред вратата. Със силен замах извади дясната си ръка иззад гърба. Видях, че блесна пистолет. Тогава спортувах много активно и с вродена реакция скочих и хванах пистолета. За съжаление точно в този момент той вече беше дръпнал спусъка.
Явно съм успял да отклоня ръката му със сантиметри. Куршумът вместо в гърдите попада в ябълката на крака ми. Но все пак успях да хвана пистолета. И го държа далече от мен. Не знаех, че в другата ръка имал нож. Докато аз съм наведен и държа пистолета,

той с ножа три пъти ми намушква гърба.

В този момент колегите виждат, идват и го отблъскват от мен. Видях, че са го прилепили на стената и му държат ръцете. Но той под въздействие на шока, а и беше много силен младеж, се съпротивляваше. Реших да стана да помогна. Направих крачка и в този миг една болка се заби буквално в мозъка ми. На панталона ми имаше дупка като изгорено от цигара. И голямо петно кръв. Погледнах към лампите на тавана. Те почнаха да се люлеят. Посегнах към гърба си. Погледнах ръката си - цялата в кръв. Паднах. Подробностите след това вече ги зная от колегите. Суматохата е била голяма, защото телата, които изнасяли пред блока – девет убити и шестнадесет ранени – тази кървава картина за младите хора е била цяла трагедия.
В “Пирогов” били шокирани. Целият коридор се изпълнил с млади тела. Заради прободните рани, които съм имал в гръдния кош, той се напълва с кръв. Пулсът и дишането спират.

Затова и при първия преглед ме слагат при умрелите.

Много тежка операция ми направиха. Не изваждат куршума от бедрото ми, защото той заседнал между вената и нерва и това можело да доведе до ампутация. Досега той си е там. С него имам проблеми по летищата, уредите пищят, та всеки път трябва да обяснявам защо.
В течение на два месеца имаше сериозно усложнение на състоянието ми. Беше ми направена торакотомия – отваряне на гръдния кош. Започнал процес на инфекция, на гноене. Всекидневно се правели съвещания на най-високо равнище. След години тогавашният ректор на Софийския университет ми разказа тези подробности. Седели в стаята на политбюро - другарят Живков, тогавашният министър на образованието, давали информация на Тодор Живков за състоянието ми. Обяснили му, че има усложнения, които тревожат медицинските кръгове. Евентуално би могло да се ползва едно ново тогава лекарство, но те го нямали. Тодор Живков вдига телефона и казва: “Свържете ме с посланика ни в Америка!” И нарежда антибиотикът да бъде купен и за двадесет и четири часа да бъде изпратен в България. Казвали са ми, че по тогавашни цени един пакет струвал много долари, но те били заплатени. Посланикът изпраща лекарството. По такъв начин за мен човекът Живков е този, който може би ми спасява живота”, завършва изповедта си оцелелият по чудо Исмет Север.

Сега Исмет Север се смята за нормален човек, а не за герой. Макар че има нещо странно. Ако сте чели внимателно, сте го забелязали. То е в момента, в който излязъл от залата, видял двамата и чул изстрел от долния етаж. И хукнал към изстрела, за по-бързо без чехли. Огромната част от хората биха поели в обратната посока, нали? Нормално е. Днес Исмет Север е изпълнителният директор на Хидроенергийна компания "Горна Арда"собственост на „Джейла холдинг”. За него се говори че дължи успехите си и кариерата именно на състраданието на Тодор Живков. За това че вместо да побегне виждайки утоленият пистолет тръгва с надеждата че ще спаси доста хора. И със сигурност го прави. Един човек принесъл в жертва себе си за това един жалък психопат да не нарани още хора. Непознати.
Тази история втрещява със своята бруталност и ужаси, но също така буди в сърцата ни едно светло чувство че все пак надежда има. Надеждата родена в ръцете на един млад турчин преди само тридесет и три години. Надеждата която ни успокоява че ако утре демонът реши да изплува от дълбините на ада и реши безскрупулно да вземе под контрол нечия душа, ще дойде и следващият Исмет, човекът който не побягва за да се съхрани а скача в огъня за да съхрани другите.
Не знам тогава дали е нормално да се коментират успехите и кариерата му. Даже смело мога да заявя че не е нормално. Нормално е да се преклоним глава пред саможертвата,
Р уакто се пее във филма, който Исмет гледал същата вечер - секунди от съдбата….