Носех в себе си няколко хиляди лева и кутия смачкан “Кентон”. Запалих бавно цигара и се взрях в гарваново черният “Мерцедес” 124 купе, спрял пред заведението. Само преди няколко минути, от него излязоха четири пича с дебели вратове, златни ланци по гърдите, злато по ръцете, дебели пръстени а от джобовете на яко скъпите им анцузи се показваха дългите антени на мобифоните. Те бързо се шмугнаха в “Мираж” . “Мама му стара за колко пари става въпрос..” помислих си. Спомням си денят като че беше вчера когато Влад
о Попа ми звънна и ми каза дрезгаво в слушалката:
- Радо, утре имаме важна среща. Стига си дрънкал на тенекиите в гаража....
С Ваньо Попа се запознах на един банкет в Габрово. Тогава бях млад зелен и не знаех още на кой господ да служа. Когато ми се представи като Владо Попа си помислих че му викат така заради брадата, по късно разбрах че е истински свещеник в Троянският манастир, където в последствие разбрах че е печал чевермета на Васко Илиев. Та Господ който той ми представи беше този на мъжеството и парите.
Още на сутринта след обаждането станах рано и хванах влака за София, стигнах рано на гарата нямах пари за такси и зачаках седнал на една от дървените пейки в чакалнята. Попа много закъсня. Пих третото си кафе на пейката когато той се появи облечен в турски дънки и черна тениска. Качи ме в нов Форд “Ескорт” и запрашихме. Остави ме пред “ Мираж” и ми заповяда:
- Чакай тук, докато не те извикат!
И зачаках. Пушех бавно и зачаках. Гледах пичовете как живеят и се сетих че сутринта закусих изсъхнала милинка на габровката гара. Прилоша ми! Хвърлих фаса на улицата и реших да си преброя парите – две хиляди и петстотин лева. Само за справка билетът ми до София струваше петстотин.... Резил!
Тогава се показа симпатичен млад мъж, висок строен но със змийски поглед. Това беше Жоро Илиев. Разбрах го после. Следваше го два път колко него бабаит облечен в черен “Адидас” и държащ мобифон в ръце. Прекрачи улицата, хвана ме за рамото и ми каза:
- Ела, пич! Чакат те!
Тогава за пръв път разбрах че пред мен не стои случаен човек. Гласът му беше строг, силен а думите изречени с такова самочувствие че ме достраша. Придружих го. Влязохме вътре. Замръзнах. Беше красиво, кръчмата обзаведена в лукс, на една маса бяха насядали момчетата от мерджана купе а на масата имаше .... купища.... не тонове банкноти които те грижливо брояха и подреждаха по значимост и стойност.... Жоро ме остави прав пред масите и забърза крачката напред следван от бодигарда. Отвори две от огледалните врати в дъ
ното и ми посочи входа. Реагирах като ужилен забързах крачката и бързо се вмъкнах вътре. Жоро затвори зад мен.
Вътре... За първи път видя симпатичният дългокос мъжага седнал на една голяма масивна кръгла маса с голям текстилен полилей над нея заедно с Владо Попа. Това беше Васил Илиев. Усмихнат леко и иронично той ми посочи мястото до себе си и само малоумник в тази ситуация не би се подчинил. Седнах. Той моментално сложи ръката ми на работа и попита:
- Какво ще пиеш?
- Лимонада... – отвърнах след кратко размишление аз.
Васко се усмихна. Бръкна в сакото си извади мобифона, набра и заповяда:
- Три чаши... и лед....- затвори. Пак се обърна към мен :
- Гладен ли си?
Кимнах отрицателно. Когато добре облечен сервитьор влезе с поднос в лоби сепарето носещ сребърен поднос с бутилка “Дъмпъл”, сода три чаши и кристална купа лед , Васко пое подноса и заповяда:
- Кажи и на да Жоро сервират глигана! – после разля по чашите, сложи по една пред мен и Влади и дигна наздравица:
- По принцип ми е рано да пия момчета, ама заради вас може две глътки пред и обед.
Звън. Пихме. Васко премляска с устни и започна:
/Беше адски директен/
- Така, Радо тук се защото много уважавам Попа. За мен уважението означава обич. А Васко Илиев обича приятелите си, ти все още не си ми приятел но се надявам дами станеш....
- Ами аз....- прекъснах го но той веднага ми върна жеста:
- Не се подмазвай! Мразя ги тези неща. Днес ще стане въпрос за много уважение много пари. Владо ми каза че си певец, какво пееш....
- Рок. – войнишки отвърнах аз.
- Това го забрави. – отряза ме – Рокът е музика за изпадналите, за трошляците. Аз искам нещо ново, нещо яко.... Искам в тази страна да започне да се слуша българска музика. Хубава и ти и Попа съм ви разбрал за това. Имам една фирма казва се “МузикАутор” , тя търгува с права. Но ми омръзна да плащам за права, искам да ги създавам и вие ще ми помогнете за това. – после отпи още една глътка и каза:
- А сега да отидем да похапнем!
В салона на централна маса, беше наредено рогът на изобилието по онова време. Плата луканка, салати, мезета, много уиски, кола и бира в кутийки а пред всеки стол порция глиганско месо приготвено по любимият начин на Васил, с горски боровинки което бавно изстиваше. Васко седна пръв, всички го последвахме, попа ми кимна да кротувам. Жоро седна до Васко, до Жоро - Попа аз до Попа, а на останалите места пичовете от охраната. Васко грабна бялата кърпа сгъната на ветрило от ляво, сложи я на краката си грабва вилицата и опита. Премляска доволно с устни и това сякаш беше знак всички останали да почваме. Пак се сетих за ми инката, струваше деветдесет лева....колко ли струваше всичко това на масата .... минимумът беше сто бона.
*****
Вечерта бях настанен по заповед на Васко в хотел “ Родина”, двойна стая пълен пансион. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата. Не слязох на вечеря от страх да не се изложа нещо. Но поисках да звънна на майка ми в Габрово. В стаята имаше телефон. Поисках външна линия, дадоха ми я веднага и когато чух гласа на мама нещо заседна в гърлото ми. Казах и на бързо че съм в София по работа и затворих. Стана ми тъжно от радост. Не знам... мисля че всеки е изпитвал такова нещо в даден момент. Не вярвах че това ми се случва точно на мен но исках приказката да продължи... и тя продължи.
Рано сутринта в стаята ми нахълта Попа. Придружаваше го едно то онези момчета от “Мираж”, познах го защото съм добър физиономист. Хванаха ме по бели гащи.
- Бързо, имаме задача. Чака ни работа, нали трябва да се докажеш..
Скочих. Шашнах се. Какво да доказвам...?
Не помня как с един бял мерцедес бях закаран в един голям музикален магазин, в мазето под него имаше звукозаписно студио. Тиражираха се касетки с музика и видео филми. Попа ме остави да стоя на един стол, сервираха ми кафе в пластмасова чаша и зачаках.
Минути по късно попа дойде с непознат за мен тогава мъж. После разбрах че това е композиторът Нелко Коларов. Днес той отрича да е правил или писал чалга, но истината е по силна от най – висшето човешко лицемерие. Тогава разбрах задачата си. Трябваше да направим тоталният хит. Нещо като “ Радка Пиратка” - две.
Тогава така тръгваха хитовете. Някой музикант прави някакво яко парче, записва го и го пуска по приятели. За няколко месеца е плъзнало в страната ако е хубаво. Пръв това го направи друг мой приятел и до днес Хисарският Поп, по старото поколение си спомнят хитовете му “Дай си сърцето” и подобни...
Като доста умен човек Васко Илиев беше усетил че от това ще се правят много пари. И както винаги се оказа доста добър да не кажа гениален пророк. Той се появи час по късно с цяла гвардия охрана. Аз бях приседнал на една масичка в самото студио и нахвърлях някакви идеи. Той седна срещу мен, свали полицейските си очила и ми каза броейки на пръстите на дясната си ръка:
- Какво искат хората. Пари, банкет, хубави коли и охолен живот. Любовта отива на заден план в влизането на капитализма, Радо. Ето защо трябва да променяме и музиката. Край с внасянето на нелегална музика от Сърбия. В най – скоро време ние също ще си имаме своята Лепа Брена, Шабан и Весна.... и ти ще помогнеш за това....
И тогава ми просветна. Да, ето го коренът на нашата реколта. Изслушах го търпеливо какво иска да ми каже и трепнех в очакване да ... де докажа.
- За мен работят много добри момчета. Искам да ги впечатлим, да ги правим весели. Те го заслужават. Готови са да умрат за мен... Те са истински мъже. – после му потупа по рамото и заповяда:
- Искам да ги впечатлиш! – и си тръгна.
*****
Попа си нямаше представа от правене на музика. Разчиташе само на мен. Беше си налял уиски и с трепет ме гледаше как тананикам на Нелко Коларов а той правеше от звуците ми музика. Получаваха се ритми в седем осми с рок елементи а Попа все се мръщеше. Страхуваше се от реакцията на Васко. ...
След като два дена се лутахме от тон на тон, Попа седна до мен отчаян. Бъкаше кафето си и гледайки в чашата ми съобщи:
- Петък вечер сме в “Мираж”!
- За какво... – попитах аз.
- За това което правим. Васко иска резултати, а аз му обадех че ще ги имам. Ще изгърмим, Радо. Усещам го!
Преглътнах сухо. Взрях се в препълнената тетрадка, върнах погледът си към него и направо му заповядах:
- Дай сръбското!
И тогава съдбата си каза своето. Пуснах касетката с подбрани сръбски хитове и от тонколоните на дека гръмна песента на Шабан Байрямович “Фикре Фикре”. Ритъмът ме зарази. Плеснах с ръце и затанцувах пред Попа. Той отведнъж се усмихна и показа зъбите си в усмивка. Песента звучеше тежко, властно и адски мъжки... точно така трябваше да звучи хита на Васко Илиев.
Денят се превърна в празник. Само за няколко часа Нелко Коларов свали сим -бека на песента и аз започнах да градя думите по нея. Опитахме какви ли не вариянти кщато започнеш с “О чичка, чичка станахме борци”, “ О шефче, шефче, дай ми ти пари” та докато стигнеш до “ О Васко, Васко дай ми някой лев, дай ми някой лев . да си правя кеф...”
Всичко отпадна. Писах нахвърлях но не се получаваше. Докато не съзрях якето на Нелко Коларов. Той носеше модерно кожено яке с доста яки апликации на една от които имаше тигър с отворена уста. Тогава нещо в мене светна.
“Тигре...” “О тигре тигре...”
*****
Цяла нощ не мигнах а пишех текста на “О тигре, тигре..”. На сутринта в боли бара на хотела го представих на Владо Попа, в два карирани листа ошарени от червено и синьо като халваджийски тефтер. Когато получих неговото одобрение ми олекна. Ако гина ,поне няма да гина сам. Беше сряда сутринта. За първи път пих кафе с удоволствие през последните няколко дни. Можеше петъка да идва...
*****
Много ще ми е трудно да опиша, какво представляваше ресторант “Мираж” петък вечерта. Там се събираше целият елит на групировката на Васил Илиев, все хора едри за онова време и с джобове препълнени с пари. Аз бях седнал в малкото лоби на боса и пиех малка водка разредена с кола за смелост. Влезе Жоро, беше се изтупал като за среща с президента и ме попита:
- Готов ли си?
- Къде е ,Попа? – попитах го аз.
- когато ти задавам въпрос, най – редното е да ми отговориш пич! – Жоро ме простреля с показалец.
Аз вдигнах рамена. Той седна до мен и ми каза с таен глас:
- Не знам дали разбираш ама тая вечер, ти е изпитът за живота. Справиш ли се ще живееш в лукс, осереш ли се отиваш директно на улицата...
Аз пак вдигнах рамене. Тогава в стаята влезе Попа, носеше чисто нова касета и ми я показа с пръст.
- Това е! – каза ми той и аз се усмихнах. Направи ми знак да стана. Станах, Жоро стана също. Тогава изпитах първото вълнение за вечерта. Беше си направо треска. Влязохме в салона, там беше весело. Носеше се лека музика и всеки бе вглъбен в разговорът. На централната маса беше Васко в компанията на изключително красива руса дама. Пред него пак – рогът на изобилието.. Правеше се че не ме забелязва. Попа застана на малката сцена където стоеше оркестъра и взе микрофона:
- Дами и господа. Моля за малко внимание.... – чу се от тонколоната с вградено ехо - .... за пореден път се убеждавам че майка България е родила много свестни български мъже и се радвам изключително много че те днес са в този ресторант.
Настроението в салон асе приповдигна-. Жоро седна до Васко без да откъсва поглед от мен, а босът се озърташе наоколо и гледаше реакцията на хората си.
А Попа продължаваше:
- България е малка да побере сърцата ви , господа!
Вълната на емоции се качваше, чуха се викове и ръкопляскания, а попа наливаше масло в огъня:
- Отворете сърцата си тази вечер, приятели. Поканете Бога да седне на вашата маса и се забавлявайте, така сякаш утре ще умрете, ще умрете в името на мъжеството, ... – сетне щракна с пръсти и без да ме предупреди от тонколоните гръмна симбекът на .... “Тигре, Тигре” ! Пъхна ми веднага в ръцете микрофона и следващото нещо което излезе от устата ми беше :
- О, тигре тигре.... !
Пеехме в синхрон с Попа. Само за няколко секунди погледите им се смразиха. Устата ми затрепера но не спрях и за миг да пея. Гореща пот изби по челото ми. Гледах вкаменените им лица и реших да последвам съвета на Попа, който с едната ръка държеше микрофона другата беше широко отворена сякаш искаше да прегърне всички в ресторанта. Огледах се, през прозорците партерната охрана съзерцаваше грабната от музиката. Ритъмът ехтеше и точно в първата пауза с Попа изкрещяхме:
- Хайде Борци! Дайте вий пари! Васко стана скочи на стола прав, извади от вътрешността на сивото си сако пачка долари и само след секунда в “мираж” заваля дъжд от пари... Проливен!
Само за стотни от секундата всичко живо скочи на крака, летяха банкноти, чеха се изстрели.... Обърнах се към Попа и какво да вия... от плувналото му от пот лице и опънатите от жилите очи съзрях да пада гореща сълза. По голяма благодарност от това не съм получавал...
Благодаря на Бога!
/ очаквайте в следващият брой – какъв е животът на мутрите, какво означава да имаш доверието на боса, живот в пари, слава и разкош, кои политици вечерят с боса, как се създаде чалгата.../
о Попа ми звънна и ми каза дрезгаво в слушалката:- Радо, утре имаме важна среща. Стига си дрънкал на тенекиите в гаража....
С Ваньо Попа се запознах на един банкет в Габрово. Тогава бях млад зелен и не знаех още на кой господ да служа. Когато ми се представи като Владо Попа си помислих че му викат така заради брадата, по късно разбрах че е истински свещеник в Троянският манастир, където в последствие разбрах че е печал чевермета на Васко Илиев. Та Господ който той ми представи беше този на мъжеството и парите.
Още на сутринта след обаждането станах рано и хванах влака за София, стигнах рано на гарата нямах пари за такси и зачаках седнал на една от дървените пейки в чакалнята. Попа много закъсня. Пих третото си кафе на пейката когато той се появи облечен в турски дънки и черна тениска. Качи ме в нов Форд “Ескорт” и запрашихме. Остави ме пред “ Мираж” и ми заповяда:
- Чакай тук, докато не те извикат!
И зачаках. Пушех бавно и зачаках. Гледах пичовете как живеят и се сетих че сутринта закусих изсъхнала милинка на габровката гара. Прилоша ми! Хвърлих фаса на улицата и реших да си преброя парите – две хиляди и петстотин лева. Само за справка билетът ми до София струваше петстотин.... Резил!
Тогава се показа симпатичен млад мъж, висок строен но със змийски поглед. Това беше Жоро Илиев. Разбрах го после. Следваше го два път колко него бабаит облечен в черен “Адидас” и държащ мобифон в ръце. Прекрачи улицата, хвана ме за рамото и ми каза:
- Ела, пич! Чакат те!
Тогава за пръв път разбрах че пред мен не стои случаен човек. Гласът му беше строг, силен а думите изречени с такова самочувствие че ме достраша. Придружих го. Влязохме вътре. Замръзнах. Беше красиво, кръчмата обзаведена в лукс, на една маса бяха насядали момчетата от мерджана купе а на масата имаше .... купища.... не тонове банкноти които те грижливо брояха и подреждаха по значимост и стойност.... Жоро ме остави прав пред масите и забърза крачката напред следван от бодигарда. Отвори две от огледалните врати в дъ
ното и ми посочи входа. Реагирах като ужилен забързах крачката и бързо се вмъкнах вътре. Жоро затвори зад мен.Вътре... За първи път видя симпатичният дългокос мъжага седнал на една голяма масивна кръгла маса с голям текстилен полилей над нея заедно с Владо Попа. Това беше Васил Илиев. Усмихнат леко и иронично той ми посочи мястото до себе си и само малоумник в тази ситуация не би се подчинил. Седнах. Той моментално сложи ръката ми на работа и попита:
- Какво ще пиеш?
- Лимонада... – отвърнах след кратко размишление аз.
Васко се усмихна. Бръкна в сакото си извади мобифона, набра и заповяда:
- Три чаши... и лед....- затвори. Пак се обърна към мен :
- Гладен ли си?
Кимнах отрицателно. Когато добре облечен сервитьор влезе с поднос в лоби сепарето носещ сребърен поднос с бутилка “Дъмпъл”, сода три чаши и кристална купа лед , Васко пое подноса и заповяда:
- Кажи и на да Жоро сервират глигана! – после разля по чашите, сложи по една пред мен и Влади и дигна наздравица:
- По принцип ми е рано да пия момчета, ама заради вас може две глътки пред и обед.
Звън. Пихме. Васко премляска с устни и започна:
/Беше адски директен/
- Така, Радо тук се защото много уважавам Попа. За мен уважението означава обич. А Васко Илиев обича приятелите си, ти все още не си ми приятел но се надявам дами станеш....
- Ами аз....- прекъснах го но той веднага ми върна жеста:
- Не се подмазвай! Мразя ги тези неща. Днес ще стане въпрос за много уважение много пари. Владо ми каза че си певец, какво пееш....
- Рок. – войнишки отвърнах аз.
- Това го забрави. – отряза ме – Рокът е музика за изпадналите, за трошляците. Аз искам нещо ново, нещо яко.... Искам в тази страна да започне да се слуша българска музика. Хубава и ти и Попа съм ви разбрал за това. Имам една фирма казва се “МузикАутор” , тя търгува с права. Но ми омръзна да плащам за права, искам да ги създавам и вие ще ми помогнете за това. – после отпи още една глътка и каза:
- А сега да отидем да похапнем!
В салона на централна маса, беше наредено рогът на изобилието по онова време. Плата луканка, салати, мезета, много уиски, кола и бира в кутийки а пред всеки стол порция глиганско месо приготвено по любимият начин на Васил, с горски боровинки което бавно изстиваше. Васко седна пръв, всички го последвахме, попа ми кимна да кротувам. Жоро седна до Васко, до Жоро - Попа аз до Попа, а на останалите места пичовете от охраната. Васко грабна бялата кърпа сгъната на ветрило от ляво, сложи я на краката си грабва вилицата и опита. Премляска доволно с устни и това сякаш беше знак всички останали да почваме. Пак се сетих за ми инката, струваше деветдесет лева....колко ли струваше всичко това на масата .... минимумът беше сто бона.
*****
Вечерта бях настанен по заповед на Васко в хотел “ Родина”, двойна стая пълен пансион. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата. Не слязох на вечеря от страх да не се изложа нещо. Но поисках да звънна на майка ми в Габрово. В стаята имаше телефон. Поисках външна линия, дадоха ми я веднага и когато чух гласа на мама нещо заседна в гърлото ми. Казах и на бързо че съм в София по работа и затворих. Стана ми тъжно от радост. Не знам... мисля че всеки е изпитвал такова нещо в даден момент. Не вярвах че това ми се случва точно на мен но исках приказката да продължи... и тя продължи.
Рано сутринта в стаята ми нахълта Попа. Придружаваше го едно то онези момчета от “Мираж”, познах го защото съм добър физиономист. Хванаха ме по бели гащи.
- Бързо, имаме задача. Чака ни работа, нали трябва да се докажеш..
Скочих. Шашнах се. Какво да доказвам...?
Не помня как с един бял мерцедес бях закаран в един голям музикален магазин, в мазето под него имаше звукозаписно студио. Тиражираха се касетки с музика и видео филми. Попа ме остави да стоя на един стол, сервираха ми кафе в пластмасова чаша и зачаках.
Минути по късно попа дойде с непознат за мен тогава мъж. После разбрах че това е композиторът Нелко Коларов. Днес той отрича да е правил или писал чалга, но истината е по силна от най – висшето човешко лицемерие. Тогава разбрах задачата си. Трябваше да направим тоталният хит. Нещо като “ Радка Пиратка” - две.
Тогава така тръгваха хитовете. Някой музикант прави някакво яко парче, записва го и го пуска по приятели. За няколко месеца е плъзнало в страната ако е хубаво. Пръв това го направи друг мой приятел и до днес Хисарският Поп, по старото поколение си спомнят хитовете му “Дай си сърцето” и подобни...
Като доста умен човек Васко Илиев беше усетил че от това ще се правят много пари. И както винаги се оказа доста добър да не кажа гениален пророк. Той се появи час по късно с цяла гвардия охрана. Аз бях приседнал на една масичка в самото студио и нахвърлях някакви идеи. Той седна срещу мен, свали полицейските си очила и ми каза броейки на пръстите на дясната си ръка:
- Какво искат хората. Пари, банкет, хубави коли и охолен живот. Любовта отива на заден план в влизането на капитализма, Радо. Ето защо трябва да променяме и музиката. Край с внасянето на нелегална музика от Сърбия. В най – скоро време ние също ще си имаме своята Лепа Брена, Шабан и Весна.... и ти ще помогнеш за това....
И тогава ми просветна. Да, ето го коренът на нашата реколта. Изслушах го търпеливо какво иска да ми каже и трепнех в очакване да ... де докажа.
- За мен работят много добри момчета. Искам да ги впечатлим, да ги правим весели. Те го заслужават. Готови са да умрат за мен... Те са истински мъже. – после му потупа по рамото и заповяда:
- Искам да ги впечатлиш! – и си тръгна.
*****
Попа си нямаше представа от правене на музика. Разчиташе само на мен. Беше си налял уиски и с трепет ме гледаше как тананикам на Нелко Коларов а той правеше от звуците ми музика. Получаваха се ритми в седем осми с рок елементи а Попа все се мръщеше. Страхуваше се от реакцията на Васко. ...
След като два дена се лутахме от тон на тон, Попа седна до мен отчаян. Бъкаше кафето си и гледайки в чашата ми съобщи:
- Петък вечер сме в “Мираж”!
- За какво... – попитах аз.
- За това което правим. Васко иска резултати, а аз му обадех че ще ги имам. Ще изгърмим, Радо. Усещам го!
Преглътнах сухо. Взрях се в препълнената тетрадка, върнах погледът си към него и направо му заповядах:
- Дай сръбското!
И тогава съдбата си каза своето. Пуснах касетката с подбрани сръбски хитове и от тонколоните на дека гръмна песента на Шабан Байрямович “Фикре Фикре”. Ритъмът ме зарази. Плеснах с ръце и затанцувах пред Попа. Той отведнъж се усмихна и показа зъбите си в усмивка. Песента звучеше тежко, властно и адски мъжки... точно така трябваше да звучи хита на Васко Илиев.
Денят се превърна в празник. Само за няколко часа Нелко Коларов свали сим -бека на песента и аз започнах да градя думите по нея. Опитахме какви ли не вариянти кщато започнеш с “О чичка, чичка станахме борци”, “ О шефче, шефче, дай ми ти пари” та докато стигнеш до “ О Васко, Васко дай ми някой лев, дай ми някой лев . да си правя кеф...”
Всичко отпадна. Писах нахвърлях но не се получаваше. Докато не съзрях якето на Нелко Коларов. Той носеше модерно кожено яке с доста яки апликации на една от които имаше тигър с отворена уста. Тогава нещо в мене светна.
“Тигре...” “О тигре тигре...”
*****
Цяла нощ не мигнах а пишех текста на “О тигре, тигре..”. На сутринта в боли бара на хотела го представих на Владо Попа, в два карирани листа ошарени от червено и синьо като халваджийски тефтер. Когато получих неговото одобрение ми олекна. Ако гина ,поне няма да гина сам. Беше сряда сутринта. За първи път пих кафе с удоволствие през последните няколко дни. Можеше петъка да идва...
*****
Много ще ми е трудно да опиша, какво представляваше ресторант “Мираж” петък вечерта. Там се събираше целият елит на групировката на Васил Илиев, все хора едри за онова време и с джобове препълнени с пари. Аз бях седнал в малкото лоби на боса и пиех малка водка разредена с кола за смелост. Влезе Жоро, беше се изтупал като за среща с президента и ме попита:
- Готов ли си?
- Къде е ,Попа? – попитах го аз.
- когато ти задавам въпрос, най – редното е да ми отговориш пич! – Жоро ме простреля с показалец.
Аз вдигнах рамена. Той седна до мен и ми каза с таен глас:
- Не знам дали разбираш ама тая вечер, ти е изпитът за живота. Справиш ли се ще живееш в лукс, осереш ли се отиваш директно на улицата...
Аз пак вдигнах рамене. Тогава в стаята влезе Попа, носеше чисто нова касета и ми я показа с пръст.
- Това е! – каза ми той и аз се усмихнах. Направи ми знак да стана. Станах, Жоро стана също. Тогава изпитах първото вълнение за вечерта. Беше си направо треска. Влязохме в салона, там беше весело. Носеше се лека музика и всеки бе вглъбен в разговорът. На централната маса беше Васко в компанията на изключително красива руса дама. Пред него пак – рогът на изобилието.. Правеше се че не ме забелязва. Попа застана на малката сцена където стоеше оркестъра и взе микрофона:
- Дами и господа. Моля за малко внимание.... – чу се от тонколоната с вградено ехо - .... за пореден път се убеждавам че майка България е родила много свестни български мъже и се радвам изключително много че те днес са в този ресторант.
Настроението в салон асе приповдигна-. Жоро седна до Васко без да откъсва поглед от мен, а босът се озърташе наоколо и гледаше реакцията на хората си.
А Попа продължаваше:
- България е малка да побере сърцата ви , господа!
Вълната на емоции се качваше, чуха се викове и ръкопляскания, а попа наливаше масло в огъня:
- Отворете сърцата си тази вечер, приятели. Поканете Бога да седне на вашата маса и се забавлявайте, така сякаш утре ще умрете, ще умрете в името на мъжеството, ... – сетне щракна с пръсти и без да ме предупреди от тонколоните гръмна симбекът на .... “Тигре, Тигре” ! Пъхна ми веднага в ръцете микрофона и следващото нещо което излезе от устата ми беше :
- О, тигре тигре.... !
Пеехме в синхрон с Попа. Само за няколко секунди погледите им се смразиха. Устата ми затрепера но не спрях и за миг да пея. Гореща пот изби по челото ми. Гледах вкаменените им лица и реших да последвам съвета на Попа, който с едната ръка държеше микрофона другата беше широко отворена сякаш искаше да прегърне всички в ресторанта. Огледах се, през прозорците партерната охрана съзерцаваше грабната от музиката. Ритъмът ехтеше и точно в първата пауза с Попа изкрещяхме:
- Хайде Борци! Дайте вий пари! Васко стана скочи на стола прав, извади от вътрешността на сивото си сако пачка долари и само след секунда в “мираж” заваля дъжд от пари... Проливен!
Само за стотни от секундата всичко живо скочи на крака, летяха банкноти, чеха се изстрели.... Обърнах се към Попа и какво да вия... от плувналото му от пот лице и опънатите от жилите очи съзрях да пада гореща сълза. По голяма благодарност от това не съм получавал...
Благодаря на Бога!
/ очаквайте в следващият брой – какъв е животът на мутрите, какво означава да имаш доверието на боса, живот в пари, слава и разкош, кои политици вечерят с боса, как се създаде чалгата.../
Няма коментари:
Публикуване на коментар