Кървавият живот на младите пичове! ТИХИЯТ ПЛАЧ ОТ ПОГРЕБЕНИЯТА НА МУТРИТЕ!

Двама братя, много кръв и как свърши краткият път на …БОРЦИТЕ!

„С чиста съвест може да се каже че Васил Илиев се оказва началото и края на тези момчета. Пове­чето минаха по една и съща пътека. Бяха урочасани да изживеят всичко за един ден и да заги­нат млади" - казва Иван Граматиков, бивш зам.-шеф на отдел „Убийства" в ДНСП.

Погребенията на братята Васил и Георги Илиеви си приличат като гангстерски филм и продължението му.

С изключение на убитите в първата серия, действащите лица са едни и същи. В интервала между 1995 и 2005 г. героите са поулегнали. Натежали са като тримата мус­кетари след десет години. Мнозина са слезли от сцената.
Или са разорени, или са в чужбина, или не са между живите...
Кюстендилската пролет на 1995 г. Вечерта преди погребението на императора.
Жоро Илиев и най-близките му приятели до­карват тленните останки на Васил с черен „Додж". Внасят ковчега в дома на леля Венка на ул. „Людмил Янков" 31. Тя ги посреща с топли банички. Направила ги е само за да притъпи ужаса.

Всички се изреждат да целуват ръката на майката.

От входа се носят ридания. Георги Илиев отива в храма „Св. Мина". Па­ли свещ и поръчва опело за брат си. Към полунощ пристигат още тридесетина коли с висаджии.
Те прекарват нощта край ковчега на Васил. Към дванадесет часа на следващия ден почти всички хиляда и шестотин служители на бившата охранителна фир­ма ВИС-1 се строяват пред дома на застреляния император. Тъмни очила, черни костюми и гроб­но мълчание изразяват скръбта на елита от ВИС.

Христо Стоичков излиза от входа и плаче.

Присъединява се към футболистите Боби Михайлов, Наско Сираков и Емил Костадинов, ко­ито също бършат сълзи. Любослав Пенев изг­лежда смразен.
Тук са и легендите от борбата. Боян Радев нервно пристъпва с потна чаша в ръка, а Александър Томов изглежда събран в себе си и странно объркан. Всички целуват ръ­ка на мъж по анцуг в инвалидна количка, но жур­налистите не разбират защо. Това е Петьо Заберски, бивш борец, постра­дал при катастрофа. Бил е много близък с Васил.
Димитър Джамов хлипа като Оливър Туист, току-що зарязан от близките си. Не подозира, че съдбата ще му поднесе по-големи изпитания - два атентата, при които ще оцелее по чудо.

Объркан и смешен изглежда бъдещият контрабандист Константин Димит­ров - Самоковеца.
С нелепа тужурка, поне два номера по-голя­ма от необходимото, той прилича на селянче, ко­ето за пръв път стъпва в града. Тогава той е само охранител и нещо като директор на ВИС в Боровец.

Самоковеца носи кръста на Васил. Плаче, без да подозира, че осем години по-късно някой ох­ранител ще носи и неговия кръст.

Напред-назад се суети и Димитър Димит­ров - Маймуняка. Мълчи като исполин. Раздава го бабаитски дори в страданието си. Само след 6 години взрив в пощенска кутия ще го разкъса на парчета. Изкусителката „Смърт" ще го похити за секунди.
Център на вниманието в друга група е Фи­лип Найденов - Фатик, също бъдеща мишена.
Президентът на конкурентната застрахо­вателна компания СИК Красимир Маринов прис­тига на погребението с осем коли. Тренирал е петнадесет години борба заедно с Васил. Изказва съболезнования на майка му и си тръгва. Тогава Маргина не подозира, че застра­хователните империи ще се разпаднат в отлом­ки, а приятелствата от спорта ще се изродят в предателства.

Поклонението в дома на Васил Илиев се про­точва няколко часа.

Опечалените се разпръскват в „групички по интереси". Някои вече ги стяга „чепика" и без да искат да пускат шегички. Други тръгват на разходка из Кюстендил. Прииждат мутри от по-ниските ешелони - рекетьори, биячи, абтоджамбази, сутеньори...
Повечето развяват дълги коси до раменете, Зализани отстрани. Имат обеци на ушите. Тук-та-ме нарушават траура с модни за бремето ярко­жълти сака и червени якенца от пясъчна коприна.
Много борци от по-ниските нива са подси­лили своята страховитост с пуловерчета на чу­довища. Някои мерцедеси са в пълен дисонанс с траура. На предниците им са изрисувани русал­ки с огромни цици, дракони и боздугани.
Мутресите също са тук. Преобладават перхидролките с тупирани буйни гриви в стил лъвицата Елза. Повечето носят минижупчета и черни сака с подплънки, по които греят огромни златни копчета.

„Ей, вижте! Все едно сме в огромна диско­тека, само че с ковчег по средата!" -

възкликва еуфорична блондинка и хвърля „камък" в мътил­ката от сълзи.
Процесията най-сетне тръгва към гробища­та. Пред очите на цял Кюстендил „борците" пре­косяват града, театрално подредени във фор­мата на кръст. Като репетирани са жестове­те и движенията им. Местни зяпачи са наизлезли по улиците не толкова за да изпратят Васил Илиев, колкото да зърнат живия мит - борци­те. Движението на автомобили в целия град е спряно. Погребението на Васко минава с резки амплитуди между тишина и писъци. Мая Илие­ва и Кристина ридаят.
Жоро Илиев преглъща сълзите си и едва се държи на краката си. По същия начин по-късно ще плаче за Филип Найденов - Фатик, за Румен Нарциса и други приятели. Без да подозира, че няма да му остане време да плаче за себе си. Пръстта се сипе върху ковчега на Васил Илиев. Всички са в шок. Това се вижда и малко по-късно.
Пред крайпътните заведения между София и Кюстендил са наспирали мерцедеси. Пълно е с „борци" от погребението, които набиват санд­вичи с бира и кока-кола. Вечерта всички се от­цепват като тараби. Борческите заведения са пълни до пръсване.
Тълпата е най-доброто бягство от само­тата.
Чашите разливат уиски на земята. Тишина. Само от време на време се чува името „Васко". Любимата му балада „Бедни, богати" звучи тихо, сякаш може да го събуди.
„Пак ще се срещнем след десет години" - пее ФСБ. Сцената се повтаря десет години по-късно в ресторант „Кошарите", малко след поклонение­то на Георги Илиев. Пред църквата „Свети Ге­орги" сякаш всичко е вече видяно. Участниците са „играли" и в други погребения. Мнозина отсъс­тват, защото не са между живите.
Златко Баретата е под домашен арест, а Ки­ро Японеца - в инвалидна количка. Красимир Ма­ринов - Маргина идва за малко, почти „задушен" в охрана. Бригади от цялата страна пристигат в комплект като театрални трупи на раздава­не на „Аскеерите".
Старите мускетари са пооплешивели, леко побелели, позакръглени. Уморени са.
Костюмите вече са „Версаче", „Фере" и „Хюго Бос". Очилата са „Рейван", а обувките изби­ват рибата. Под „версачетата" са се изопнали противокуршумни жилетки. Дългите коси до ра­менете вече ги няма. Всички фаворити на Жоро са ниско подстригани.
Модата налагат приятелите му Боби Травестита и Сашо Пинокио. Тя така е плъзнала, че е стигнала чак до главата на развенчания фолк-идол Кондьо.

Мутресите пак са тук. Вече са брюнетки.

С безупречни „сешоари" и изискани черни тоалети, сякаш шити специално за случая. Кра­дешком сканират коя как е облечена.
Батето Славков изглежда гипсиран от мъ­ка в снежнобялата си риза. Футболните звезди Христо Стоичков, Емо Костадинов, Тити Папазов, Наско Сираков пак леят сълзи.
Плачат за Жоро, както са плакали за Васко.
Тук са именити представители на спорта и бизнеса. Хлипа и банкерът Емил Хърсев, също участник в двете траурни събития. Редом с ели­та подсмърчат и силоваците от наркобизнеса. Бригадата с „Чуковете" на босовете Къро и Та­ке също е тук. Сред тях е Любо Гребеца, шеф на охраната им. Процесията на опечалените попъл­ват ветерани с колоритни прякори – Митко Питката, Весо Дебелото, Краси Тлъстия, Владо Кълвача и т.н. Пълно е и с ретро мутри от про­винцията. Край тях шета новото поколение. Те са на по 18-20 и морето им е до колене. Към ков­чега се приближава Васил Урумов - Чико.
Доайенът на комарджиите стиска стрък гербери в ръка.
Живата история на „мутроепохата" се пи­та, колко мъка може да поеме сърцето.
Униформени полицаи охраняват градинката. Няколко МВР-служители се шмугват в семпла баничарница. Изкушават се да хапнат банички с боза. Пълно е с пенсионери и квартални зяпачи.
Дошли са да сложат зрелището в колекция­та си от спомени. Охраната на Жоро вдига ръ­це, за да скрие ковчега от фотоапарати и камери. Катафалката потегля. Мутрите мълчат и гледат лошо.
Сякаш гадаят кой ще оцелее до следващото погребение.


Страницата води
Тони Стефанов
kluki_media@abv.bg