Началото...
Президентски указ номер осемдесет и осем или спасението на един главен прокурор. Страият Фил си изглеждаше точно като пенсиониран боксьор. Загладил косъма, замазнил мустак, наконтен като за своето собствено погребение, той посрещна о.з. генерал Гоцев в покоите на здравата си крепост в Астана.
- Време е за реванш? – поздрави с въпрос Старият Фил.
- По скоро за начало, Фил. – показа зъбите си Гоцев и седна. – Нося ти много здраве от Миланов.
- Няма ли да умре най-накрая този смачкан чвор?! – Старият Фил излезе доволен. По принцип не пушеше, но взе пура от кутията на масата и я пъхна между устните.
- Елиминира ли конкуренцията?
- Жилави копелета. – отговори с гримаса Гоцев. - Така е, когато в играта се намесят дебеловрати тъпаци.
- Много са. Ще ти трябва дупе. – Фил реагира весело. – Не плакахте, ти и партията ти, когато поделихте савойските мильони. Никой неможе да ти направи това, което ти сам си направиш.
- Без сантименти, Фил. Като главен прокурор и ти не беше в резерва.
- Бърсах ви лайната.
- Е, накрая и ние твоите. – огледа се умишлено.
Старият Фил продължи с дълъг ехиден смях. Дъртото ченге беше свикнал на маймунджилъците му, но се издразни.
- Няма нищо по-смешно от едно одъртяло пенсинирано ченге, върнало се в редиците на Министерството. Гола амбиция и гол и мек в главата и гащите.
- Сякаш говориш за себе си, Фил.
- В България се носи мирис на нова групировка – “Мевере”. От далеч гледката винаги е по-красива.
- Тя винаги е съществувала, Фил. – Гоцев се опитваше да потуши бунта, подклаждан от бившия главен прокурор. Не беше от хората, които бързо разпалваха нервната си система. Старият Фил знаеше, че за да си дотътри той, бившето ченге, сбръчкания задник до Казакстан, беше воден от наистина взривооопасна задача. И тя беше:
- Трябва да изровим една много стара папка с дебели корици и надпис “Строго секретно”. – това изречение прозвуча след час припирни и изтъкване на козове и позиции.
- Връщаш ме на служба. – Старият Фил сега изглеждаше непоклатимо сериозен и обзет от вкопано в лицето внимание. Нямаше пури, напитки и излишно жужене. Имаше малко думи, много тишина и трептящ въздух.
- Да. Трябва ми една от папките, засекретени завинаги в главата ти и може би в някой банков сейф.
Старият Фил загря. Идваше война. Всички сили и ресурси на държавата бяха изчерпани. О.з. генералът, бившият политик, сега изявяващ се официално като председател на някакъв си обществен съвет към Министерството на вътрешните работи, искаше да създаде един от най-големите прецеденти в живота.
- Заиграваш играта на Путин. – Фил започна отдалече, концентрирайки вниманието над оснавната цел:
- Идеята му да преоткрие силата на силните, вливайки ги в държавната вена.. Това ли се опитвате да направите?
- Идеята е моя. Знаем я само аз и ти. – закова Гоцев.
Старият Фил посвети следващите минути на дълбок размисъл. Тази папка беше един от огромните му тръни в гащите.
- Наследството от Татарчев ми трябва, Фил.
- Началото на приказката го постави Богомил Бонев. Папката попадна в Татарчев от един покоен вече агент на разузнаването. Моята задача беше тя никога да не попада в скрити ръце.
- Затова приехте и ... защо не обявихте смъртта му?
Страият Фил се изправи.
- Започваш да хленчиш, Любене. – пророни под мустак и напусна.
Час по-късно се видяха на тайна среща в бомбоубежището на посолството. Тридесет минути по-късно о.з. генерал Гоцев напусна страната.
ПЪРВА ГЛАВА
Президентски указ номер осемдесет и осем или спасението на един главен прокурор. Страият Фил си изглеждаше точно като пенсиониран боксьор. Загладил косъма, замазнил мустак, наконтен като за своето собствено погребение, той посрещна о.з. генерал Гоцев в покоите на здравата си крепост в Астана.
- Време е за реванш? – поздрави с въпрос Старият Фил.
- По скоро за начало, Фил. – показа зъбите си Гоцев и седна. – Нося ти много здраве от Миланов.
- Няма ли да умре най-накрая този смачкан чвор?! – Старият Фил излезе доволен. По принцип не пушеше, но взе пура от кутията на масата и я пъхна между устните.
- Елиминира ли конкуренцията?
- Жилави копелета. – отговори с гримаса Гоцев. - Така е, когато в играта се намесят дебеловрати тъпаци.
- Много са. Ще ти трябва дупе. – Фил реагира весело. – Не плакахте, ти и партията ти, когато поделихте савойските мильони. Никой неможе да ти направи това, което ти сам си направиш.
- Без сантименти, Фил. Като главен прокурор и ти не беше в резерва.
- Бърсах ви лайната.
- Е, накрая и ние твоите. – огледа се умишлено.
Старият Фил продължи с дълъг ехиден смях. Дъртото ченге беше свикнал на маймунджилъците му, но се издразни.
- Няма нищо по-смешно от едно одъртяло пенсинирано ченге, върнало се в редиците на Министерството. Гола амбиция и гол и мек в главата и гащите.
- Сякаш говориш за себе си, Фил.
- В България се носи мирис на нова групировка – “Мевере”. От далеч гледката винаги е по-красива.
- Тя винаги е съществувала, Фил. – Гоцев се опитваше да потуши бунта, подклаждан от бившия главен прокурор. Не беше от хората, които бързо разпалваха нервната си система. Старият Фил знаеше, че за да си дотътри той, бившето ченге, сбръчкания задник до Казакстан, беше воден от наистина взривооопасна задача. И тя беше:
- Трябва да изровим една много стара папка с дебели корици и надпис “Строго секретно”. – това изречение прозвуча след час припирни и изтъкване на козове и позиции.
- Връщаш ме на служба. – Старият Фил сега изглеждаше непоклатимо сериозен и обзет от вкопано в лицето внимание. Нямаше пури, напитки и излишно жужене. Имаше малко думи, много тишина и трептящ въздух.
- Да. Трябва ми една от папките, засекретени завинаги в главата ти и може би в някой банков сейф.
Старият Фил загря. Идваше война. Всички сили и ресурси на държавата бяха изчерпани. О.з. генералът, бившият политик, сега изявяващ се официално като председател на някакъв си обществен съвет към Министерството на вътрешните работи, искаше да създаде един от най-големите прецеденти в живота.
- Заиграваш играта на Путин. – Фил започна отдалече, концентрирайки вниманието над оснавната цел:
- Идеята му да преоткрие силата на силните, вливайки ги в държавната вена.. Това ли се опитвате да направите?
- Идеята е моя. Знаем я само аз и ти. – закова Гоцев.
Старият Фил посвети следващите минути на дълбок размисъл. Тази папка беше един от огромните му тръни в гащите.
- Наследството от Татарчев ми трябва, Фил.
- Началото на приказката го постави Богомил Бонев. Папката попадна в Татарчев от един покоен вече агент на разузнаването. Моята задача беше тя никога да не попада в скрити ръце.
- Затова приехте и ... защо не обявихте смъртта му?
Страият Фил се изправи.
- Започваш да хленчиш, Любене. – пророни под мустак и напусна.
Час по-късно се видяха на тайна среща в бомбоубежището на посолството. Тридесет минути по-късно о.з. генерал Гоцев напусна страната.
ПЪРВА ГЛАВА
Когато нещата отидат по дяволите,
не отивай с тях.”
Елвис Пресли
“Цялата страна вони”, мислеше Козела, отделил се на крайна малка маса в иначе огромната кръчма. България. Що за страна беше тая балканска пустиня, явяваща се негова родина. Родина на кого? Бившето ченге Иван Милетиев. Отдавна го нямаше тоя мършав мизерник. Съществуваха много личности около този мит. Какви ли не и от коя ли не народност. Козела, развеселен, поръча втора водка. Кутията “Ротмънс” свърши. Нямаше сили, а и желание да пуши. Чувстваше се уморен, дори и за това. Наркотици, алкохол, инфаркт, куршуми и удари, какво ли не преживя това негово мършаво тяло и отвратително мръсната му душа. Не умора, просто доказателство, че Сатаната не прибира вредни дори и за себе си души. Жилав като плъх, хищен като сова, стар като бухал, някой си Иван Милетиев, мъж и половина, килър и половина и наполовина труп, с цялото си нахалство и без капка съвест, пиеше хeй така, за родината си.
След като най-накрая застреля поредната си жена или поне каквото беше останало от нея, Козела реши, че едиственото нещо, което му остава е да се върне в родината, и без много да му мисли, да търси свеж и спокоен начин да умре. Нямаше изход. Нямаше и сили. Нямаше желание и милост дори и към себе си. “За какво ми беше този ебан-недоебан живот, да му ебеш майката?!” С това изричение, родено от нетрезвата му мисъл, Козела пребори тялото си за още една водка. Сервираха му я с лед и чаша вода. Отговорът на този въпрос, обаче, беше друг...
******
Часът беше едва десет и тридесет сутринта на двадесет и втори март, две хиляди и седма година. България отбелязваше година от смъртта на една легенда, писателят Христо Калчев. Козела разгърна стоящия пред него “Труд” и пак прегледа статиите в памет на гения.
- Бог да го прости, този стар пират...- измрънка под носа си бившото ченге, сега стар играч и мислено се върна в моментите, когато двамата, неусетно за време и реалност, бистреха животите си, потънали в забвение и водка.
Странна птица си беше Христо Калчев, трудно допускаше хора до себе си и в редките моменти, когато го правеше до него заставаха странни птици. Той посвети последните си години на тях. Извади на светло реалния образ на един потънал в мистерия и тайни свят, определен най-правилно с една единствена чуждица – ъндърграунд.
Козела подари живота си на този свят. Ицо го открадна от честите им срещи и това го направи велик писател. Иван Милетиев всъщност за това избра България. Смъртта на Ицо го върна тук. Спомените, колкото и мършави да бяха, както и мечтата да легне най-сетне под двата кубика българска пръст.
“Земята ме тегли!” казват старите хора, водени от може би вроден човешки инстинкт. Козела усети същтия този инстинкт в момента, когато стъпи на българска земя. Времето за равносметка идваше, но в тон с изминалия му “пъстър” живот, Козела усещаше единствено наслада и лекота. Това беше единствената му цел. Само това оставяше да направи на тази земя.
******
Кариерата на Козела стартира, водена от един прост, но най- важен човешки усет - глад ...
В първите години на прехода български войници за първи път участват в мироопазваща мисия в чужбина. Под егидата на ООН. В Камбоджа. След края на операцията военните отчитат, че задачите са изпълнени успешно. Един от офицерите, участвали от началото да края на мисията, бил именно възпитаникът на милиционерската школа в Симеоново, Иван Милетиев. От там идва и първият му в живота прякор - Камбоджанеца.
Натрупал някой друг долар, виждайки щастието в очите на семеството си, в часност на синовете си, които в последствие погреба, честното ченге Иван разбра, че единственият път към щастието и вечната любов - това са парите. Другото беше фалш. Тази истина го свърза с Поли Пантев. Внук на знатен буржоа, забегнал в Италия по времето на комунизма, оставил му огромно наследство. Поли или Попа, както му викаше Козела, наистина беше надарен с ум и то в промишлени количества за годините си.
След краха на първата трибуквена групировка в България, именно БКП, младият Поли, дипломиран духовник и философ, заминава за Германия. Две години по-късно, връщайки се от гурбета с няколко хиляди марки напред, Поли среща жилавия Васил Илиев от Кюстендилско и започват общ бизнес...
******
Години по-късно, спуснат му от едно висше продажно ченге, Поли посреща Козела в новооткрит офис на охранителната фирма ВИС 2, за която работи. Козела иска пари и то в промишлени количества, блъскан от основното чувство, каращо човек да удуши и вълк. “Никога повече беден”.
- Миришеш на ченге...- бяха първите думи на Поли, след като седна срещу ветерана от Камбоджа.
- На какво миришат ченгетата? – старият бандит не беше забравил и въпроса след това.
- На евтин одеколон и мърша. – отговори съвсем просто и агресивно Поли.
Камбоджанеца никога не забрави тези думи. Те ечаха в ушите му при всяка мисия, при всеки миг, когато дясното му око фокусираше дадения обект през визьора на снайпера.
- Ще те свържа с един човек. - продължи Поли в отговор на дългото мълчание на ченгето:
- И не защото ти вярвам, а защото това ми е работата.
******
Поли го свърза с Васил. Млад дългокос красавец, император, командващ империята си, жаден за вражеска кръв и власт. Козела разбра едно. Пред него стоеше истинки мъж. Ако с две думи можеше да се обясни думата мъжество, то в съзнанието на бившата червена барета те винаги щяха да бъдат – Васил Илиев.
Васил го взе като капитан и го направи генерал в армията си. А армията му беше изправена пред една обречена война. Васил воюваше с държавата си. По-точно с бившия – настоящ шести отдел на шесто управление на бившата – настояща Държавна сигурност. Управляван, както винаги от една клика, на върха на която стоеше бившият министър-председател и водач на прехода ... – нека го наречем Лукавия. Човекът, подарил на руската мафия Черноморието и вкарал в България “приятелите си” от ЦРУ.
Кой агент оцелява? Двойният. Така си мислеше и Лукавия, докато не падна на паважа пред собствения си дом с куршум в гърба. Но това е друга история...
******
Козела премина през всички лагери. В пръвия момент предаде Васил и го застреля най-хладнокръвно. Същото направи и с Лукавия, много по–късно и с Поли.
Такъв беше суровият и корав живот. Ебеш, за да не те ебат.
Поводът си беше специален. “Сладки спомени”. Баретата си поръча поредна водка, отля за Бог да прости и я глътна на екс:
- Дерзайте, шибани копеленца! – изхрачи се на пода, ставайки. Сгъна вестника под мишница, плати и напусна кръчмата, измрънкайки под носа:
- Аз идвам...
******
Джон Хакел кацна в България с полет LH3438 на компания “Луфтханза” точно в двадесет и два и тридесет и пет минути, българско време. На ВИП-а го чакаше черен Mercedes S600, брониран и подготвен да го ескортира до централния офис на ЦРУ в България. Адресът беше улица “Шипка” № 38 или официалния офис на “Международната фондация България”. Хакел бе стартирал обучението с в полигоните на Интерпол, след това в ЦРУ. С германски произход е, внук на елитен щурмовак от СС, швейцарски гражданин, но на служба в Лангли. България му, но в неговата работа можеше много меко да се каже, че удоволствията бяха рядкост.
Яков Джерази беше слаб, кокалест мъж с буйна светла коса, симпатичен на вид, правилни скули и аура. Мъж с присъствие. Като председател на фондацията, той всъщност координираше ръката на едни от най-силните служби в тази малка, но силна страна. В прилично големия му кабинет той посрещна Джон с усмивка, но бързо я стопи, когато разбра повода за посещението.
- В България е. – съобщи внукът на офицера от СС, сваляйки дългия шлифер, после сакото и сядайки на мекото кожено канапе пред бюрото. Продължи на английски:
- Невероятно, но факт. Невъзможно е да не е бил засечен. Познавам го добре, сигурно в момента пие кафе в салона на вътрешното министерство.
Джерази беше умерен, еродиран тип. Контролираше емоциите си, както и изненадите. Биографията му далеч не свършваше с връзките му в Централното Разузнавателно Управление или Интерпол...
“Б`ней Брид” беше тайна еврейска организация, каста или лоби, в която членуваха отбрани евреи и чиято кауза беше една единствена, да обединява своите и да се бори за интересите им, независимо от силите, средствата, както и начините. Докато “Шалом” беше лицето, “Б`ней Брид” - ръцете, Мосад - мозъка на евреите по света. Джерази беше председател на “Б`ней Брид”за България. Контактите му се разпростираха далеч над очакванията на всички. От най-високо държавно ниво до международно. Ето защо информацията, че един от най-известните български бандити, именно Козела, се е върнал в България, го озадачи.
- Цел? – попита кратко, точно и ясно той, резвайки върха на пурата с гилотината.
- Можем само да гадаем. В това си състояние той е непредсказуем. Последно изгубих следите му в Южна Африка.
- Тогава каква е твоята?
- Присъствие. – Джон също наблегна на краткостта.
Джерази запали пурата и дълго пушеше мълчаливо.
******
Хакел остедна в “Шератон”. Умишлено избра центъра и дори демонстрира показност. Нае две проститутки и се появи на вечеря с тях. Показваше безгрижие и жизнерадост, но всъщност очите му шареха на четири. Там беше някъде, дъртият мизерник! Всичко бе въпрос на време. След двадесет и три часа Джон беше обзет от засилена нервност. Курвите, доволни от яслата, въобще не обръщаха внимание на разсеяния му вид. Вътрешно офицерът от Лангли се раздираше от два основни въпроса. Дали наистина нюхът му на опитен агент и ченге го бе подвел или Козела наистина беше толкова елементарен.
Отговорът дойде след полунощ с бутилка отбрано френско червено вино и дискретен надпис на английски “Погледни наляво!”. Деликатно и трудно забележимо Джон Хакел измести поглед наляво и фокусира възрастния мъж, стоящ с гръб към него. После културно изпрати сервитьора, остави четиристотин евро на “девойките” и картата от стаята. Стана, направи няколко крачки и седна срещу него.
- Не мога да повярвам, че го казвам, но вече започвам да си мисля, чи ти си втория месия на земята. Как успяваш да оцелееш? – офицерът от ЦРУ се направи на развеселен. Беше добър актьор, но Козела го познаваше прекалено добре. За това не счете за необходимо да му отговори.
- Как да те наричам? – продължи деликатно Джон. Разговорът се провеждаше на английски.
- С родното ми име. – отговори Камоджанеца и издърпа дим от цигарата. Задържа го в дробовете си и го издуха на страни.
- В пенсия ли си , Айван?
- Странно.
- !?
- Ни най-малко от теб съм очаквал да чуя този въпрос.
- Времената се менят.
- Както и мисиите.
Мълчание. Джон го преряза пръв.
- Не се ли умори толкова време.
- Уморих се, Джон, уморих се да отървавам кожата си постоянно. Уморих се да гледам мутрата ти и да играя по свирки. Чувствам страшна умора. – каза го през зъби.
Джон го разбра. Колко шибан беше този живот понякога. В друго време, при други обстоятелства и в друга реалност, тези двамата можеха да се нарекат истински приятели. Време за сантименти нямаше.
- Това ли те върна в родината?
- Най-сладката смърт е вкъщи, Джон. Дойдох тук, за да пукна спокойно. Нищо повече.
- Страшно ми се иска да ти вярвам.
- Повярвай ми. - усмихна се бившата барета, но продължи сериозно:
- Теб какво те доведе тук?
- Ситуацията. Хората, времето, начините се променят, но не и ситуацията. Наркотрафик, оръжие, търговия с хора, пране на пари. Мафията, дори има свой банкерски "подземен свят". Европейският съюз годишно губи от балканските мафии стотици милиони евро.
- Това ще е и след нас, Джон. - обиден от последния му изказ, промълви Козела, колкото да каже нещо и да прикрие чувствата си. Толкова елементарен отговор утиваше на провинциално ченге, но не и на офицер от ранга на Джон Хакел. Въпреки всичко, уважи решението му да мълчи и продължи с умерен тон:
- Конкретни пунктове?
- България, Молдова, Украйна, Сърбия и Унгария, основните ядра на организираната престъпност. Трябва ни засилен контрол.
Българинът не сдържа емоцията:
- България е първата спирка!? “Неведоми са пътищата Божии!” Съвпадение или игра на злите сили е тази наша случайна среща?
Джон мълча гузно и дежурно. Огледа се. Преглътна срама и изрече:
- Срещата ни съвсем не е случайна, Иване. Това го знаеш по-добре и от мен.
- Знам го, Джон. Както знам това, че и двамата на тази маса говорим с изключен мозък. Не е ли по-добре да сложим картите на масата и да играем една честна игра, както винаги.
Бледото и нежно лице на Джон придоби червен отенък, а очите му показаха задоволство. Кимна положително с глава и предложи:
- Да се преместим в бара?
- Категорично не. – изненадващо отсече Козела. – Късно е. - погледна златния си “Ролекс” и довърши, палейки цигара:
- Да продължим разговора на закуска...
Джон, изненадан от решението на българина, парализира тялото си за миг, но прие предложението. Явно беше, че старият му “приятел” имаше нужда от глъдка въздух и подреждане на мисли. Развеселен, той стана от стола и тръгвайки каза с шеговит тон:
- Започваш да ми харесваш, Иване.
- В смисъл...
- Тази вечер отброих едва две глъдки алкохол, влезли през устата ти.
- В рая се влиза с чиста душа, Джон. – показа зъбите си баретата.
- Готви се тогава за изповед...
******
Сутринта Козела промени програмата. Поиска среща на кафе в малък спретнат капан в бившето селце, сега квартал на София - Волуяк. Джон го намери с усилие.
- Изнанадваш ме, Иване. Времето е пари, а ти го пилееш наволя.
- Мога да си го позволя, Джон.
- На този етап.
Козела разбърка сметаната в кафето си, отпи, върна течността отново в чашата, разтворена със секретите си и поръча водка.
- Да минем по същество, Джон.
- Засякохме два основни пункта, Иване. Получихме няколко отговора, но излязоха и няколко въпроса.
- Да започнем с отговорите....
- Не, Иване. Нека бъдат въпросите! Питам се какво би правил личният килър на Шейха в България година, след като му продупчи главата в хотел “Радисън”? Питам се, не е ли прекалено смел ход от твоя страна?
Сервираха водка. Козела взе нужната глъдка и отговори засмян и с дрезгав глас:
- Май забравяш за амнистията.
- А ти за Сокола....
- Да си ебе майката Сокола! – вбеси си Козела. – В ръцете си държа калпавия му живот.
- А аз - твоят, Козел! – Хакел наблегна на последното, грабна чашата от ръката му и я изля на пода.
“Не ме карай да го правя, Джон...”следващата мисъл на българина заприлича на молитва. Господ му беше свидетел, че наистина го заболя.
- Остаряваш, Козел! – Джон, развеселен от това, че е взел ситуацията в свои ръце, върна чашата пред него и продължи:
- Засякохме те още при кацането ти в Анкара. Връпрос на време беше да те засека и в София. Каква е целта ти, Козел?
- Нима за ЦРУ, Интерпол или Европол това е сложна задача...?!
- Не, Козел, прекалено лесна е.
- До колкото си спомням те помолих да си служиш с рожденото ми име.
- Ако целта ти беше потапяне, то България е последната точка.
Време беше Козела да изпълни мисията си. Незнайно защо, но подсъзнателно я отлагаше.
“Сбогом, Джон! Мама му стара, колко сладка може да бъде подлостта понякога...” Козела го застреля под масата. Опря заглушителя в корема му и изстреля няколко куршума. След като Хакел оклюма глава назад и Козела изстреля контролен в главата му, бившият генерал усети лекотата. Първата цел беше изпълнена.
Трупът на Джон Хакел беше натоварен в специално потготвена за целта катафалка и откаран до най-близкия крематориум, за да не остане и следа от този смел, достоен, истински офицер.
Козела преглътна Хакел с двеста грама водка и отпраши озверен към следващия етап от мисията ...
******
Когато за пореден път се върна в Лесидрен, през гърлото на бившата барета сякаш преминаха шепа стъкла. Бърлогата, която той така старателно си беше спретнал, се беше превърнала в сбор от мухъл и ръжда. Натресе здрав ритник на ръждясалата брава и влезе. Удари го мирис на мухъл и застояло. Запали цигара, влезе във всекидневната, седна въху покритите с чаршафи мебели и се успокои. Това му трябваше. Спокойствие и време. Време, за да се потготви за дългоочакваното последно причастие.
Два часа по-късно в камината пламтеше огън, въздухът в стаята беше пресен, носеше се аромат на печено месо и борина. Козела вечеряше на балкона, загледан в пространството около себе си и изключил категорично реалността.
Сепна го шум на двигател. Машината беше мощна или бяха две. Козела загаси фаса в пепелника, примляска последната глъдка водка и прегърна с дясата ръка лявата част на гърдите си. Дъжеше здраво револвера в нагръдника.
Генерал Гоцев се появи сам във всекидневната, облечен семпло със сериозен поглед и каменна стойка. Козела го провери, убеди се, че е чист и го покани да седне с лек жест.
- За мен е чест, генерал Милетиев! – поздрави той.
- Отдавна не съм на служба, Генерале. – отговори Козела, сядайки сещу него.
- Скромно от ваша страна. – усмихна се студено Гоцев и се огледа. – Позната картинка.
Козела го огледа от глава до пети. Две живи легенди, два къса от историята стояха един срещу друг в тази мизерна бърлога и развоят от тук нататък беше непредсказуем.
Генерал Гоцев, един от малцината, посветени в унищожаването на досиета през зимата на 1990 г., благословени от вътрешния министър ген. Атанас Семерджиев. Тогава ЦК на БСП изпрати кадровия офицер от Първо главно управление на ДС в едно от най-важните министрества - МВР. Той оглавяваше и комисията, която през януари 1990 г. имаше за задача да пречисти министерството от всички компрометиращи заповеди от времето на министър Димитър Стоянов, както и цялата нормативна база, дала огромната власт на ДС. Благодарение на чистката на досиетата, днес имената на повече от половината агенти на ДС са останали само върху картончетата в опосканите архиви. Във второто правителство на Лукавия, Гоцев стана министър на външните работи, а след това се ориентира към бизнеса. Той стана един от основателите на генералското движение в бившата комунистическа партия, настояща социалистическа, заедно с бившия директор на Националната разузнавателна служба, Аспарухов, и последния началник на VI отдел на Шесто управление.
- Сериозен чадър, генерале. – започна от някъде Козела. – На какво дължа...
- Време ти е вече, генерал Милетиев. Генералското движение не оставя членовете си.
“Никога не съм членувал в стадото ви, плъх такъв!” Моментът обаче подсказваше друго:
- Незнам дали разбрахте, но днес попълних колекцията си с още една и то една от най-сериозните си смъртни присъди.
- Майната му, Козел! – Гоцев промени рязко тона и обръщението. - От днес си с държавен имунитет, ако приемеш предложението ми.
- Няма друга причина да се върна в България, генерале. – от всички най-коварни качества на света Козела мразеше лицемерието и продажността. Страно защо, но от тези две човешки качества беше изградена структурата на изненадващо дългия му живот. Запали цигара и се вгледа в дълбоките и искрени очи на о.з. генерала.
- Кой управлява България, генерале? – Козела го шокира с този въпрос.
- Тези, които не я предадохме, Козел. – приключиха с официалностите.
- Маджо беше ли предател?
Гоцев не реагира никак на този въпрос, въпреки че отговорът му беше адски труден. Блъф или доверие за доверие. Бившата барета, Иван Милетиев, страшилището и примерът за всеки един бандит в държавата, не беше за подценяване. Нямаше служба в този шибан свят, където да не фигурираше едно от лицата или имената на Козела.
- Нали не очакваш да отговоря на този въпрос, Козел?
- Напротив, очаквам! – даже настоя.
- Амнистия не се получава с такива въпроси, Козел.
- Аз не искам амнистия, генерале, искам амнезия. – стана. – Водка? – попита и без да дочака отговор, излезе на терасата. Върна се с две чаши и бутилка “Търговище”, наля и поднесе едната към Гоцев.
- За твое здраве. –отпи.
Гоцев отпи мълчаливо.
не отивай с тях.”
Елвис Пресли
“Цялата страна вони”, мислеше Козела, отделил се на крайна малка маса в иначе огромната кръчма. България. Що за страна беше тая балканска пустиня, явяваща се негова родина. Родина на кого? Бившето ченге Иван Милетиев. Отдавна го нямаше тоя мършав мизерник. Съществуваха много личности около този мит. Какви ли не и от коя ли не народност. Козела, развеселен, поръча втора водка. Кутията “Ротмънс” свърши. Нямаше сили, а и желание да пуши. Чувстваше се уморен, дори и за това. Наркотици, алкохол, инфаркт, куршуми и удари, какво ли не преживя това негово мършаво тяло и отвратително мръсната му душа. Не умора, просто доказателство, че Сатаната не прибира вредни дори и за себе си души. Жилав като плъх, хищен като сова, стар като бухал, някой си Иван Милетиев, мъж и половина, килър и половина и наполовина труп, с цялото си нахалство и без капка съвест, пиеше хeй така, за родината си.
След като най-накрая застреля поредната си жена или поне каквото беше останало от нея, Козела реши, че едиственото нещо, което му остава е да се върне в родината, и без много да му мисли, да търси свеж и спокоен начин да умре. Нямаше изход. Нямаше и сили. Нямаше желание и милост дори и към себе си. “За какво ми беше този ебан-недоебан живот, да му ебеш майката?!” С това изричение, родено от нетрезвата му мисъл, Козела пребори тялото си за още една водка. Сервираха му я с лед и чаша вода. Отговорът на този въпрос, обаче, беше друг...
******
Часът беше едва десет и тридесет сутринта на двадесет и втори март, две хиляди и седма година. България отбелязваше година от смъртта на една легенда, писателят Христо Калчев. Козела разгърна стоящия пред него “Труд” и пак прегледа статиите в памет на гения.
- Бог да го прости, този стар пират...- измрънка под носа си бившото ченге, сега стар играч и мислено се върна в моментите, когато двамата, неусетно за време и реалност, бистреха животите си, потънали в забвение и водка.
Странна птица си беше Христо Калчев, трудно допускаше хора до себе си и в редките моменти, когато го правеше до него заставаха странни птици. Той посвети последните си години на тях. Извади на светло реалния образ на един потънал в мистерия и тайни свят, определен най-правилно с една единствена чуждица – ъндърграунд.
Козела подари живота си на този свят. Ицо го открадна от честите им срещи и това го направи велик писател. Иван Милетиев всъщност за това избра България. Смъртта на Ицо го върна тук. Спомените, колкото и мършави да бяха, както и мечтата да легне най-сетне под двата кубика българска пръст.
“Земята ме тегли!” казват старите хора, водени от може би вроден човешки инстинкт. Козела усети същтия този инстинкт в момента, когато стъпи на българска земя. Времето за равносметка идваше, но в тон с изминалия му “пъстър” живот, Козела усещаше единствено наслада и лекота. Това беше единствената му цел. Само това оставяше да направи на тази земя.
******
Кариерата на Козела стартира, водена от един прост, но най- важен човешки усет - глад ...
В първите години на прехода български войници за първи път участват в мироопазваща мисия в чужбина. Под егидата на ООН. В Камбоджа. След края на операцията военните отчитат, че задачите са изпълнени успешно. Един от офицерите, участвали от началото да края на мисията, бил именно възпитаникът на милиционерската школа в Симеоново, Иван Милетиев. От там идва и първият му в живота прякор - Камбоджанеца.
Натрупал някой друг долар, виждайки щастието в очите на семеството си, в часност на синовете си, които в последствие погреба, честното ченге Иван разбра, че единственият път към щастието и вечната любов - това са парите. Другото беше фалш. Тази истина го свърза с Поли Пантев. Внук на знатен буржоа, забегнал в Италия по времето на комунизма, оставил му огромно наследство. Поли или Попа, както му викаше Козела, наистина беше надарен с ум и то в промишлени количества за годините си.
След краха на първата трибуквена групировка в България, именно БКП, младият Поли, дипломиран духовник и философ, заминава за Германия. Две години по-късно, връщайки се от гурбета с няколко хиляди марки напред, Поли среща жилавия Васил Илиев от Кюстендилско и започват общ бизнес...
******
Години по-късно, спуснат му от едно висше продажно ченге, Поли посреща Козела в новооткрит офис на охранителната фирма ВИС 2, за която работи. Козела иска пари и то в промишлени количества, блъскан от основното чувство, каращо човек да удуши и вълк. “Никога повече беден”.
- Миришеш на ченге...- бяха първите думи на Поли, след като седна срещу ветерана от Камбоджа.
- На какво миришат ченгетата? – старият бандит не беше забравил и въпроса след това.
- На евтин одеколон и мърша. – отговори съвсем просто и агресивно Поли.
Камбоджанеца никога не забрави тези думи. Те ечаха в ушите му при всяка мисия, при всеки миг, когато дясното му око фокусираше дадения обект през визьора на снайпера.
- Ще те свържа с един човек. - продължи Поли в отговор на дългото мълчание на ченгето:
- И не защото ти вярвам, а защото това ми е работата.
******
Поли го свърза с Васил. Млад дългокос красавец, император, командващ империята си, жаден за вражеска кръв и власт. Козела разбра едно. Пред него стоеше истинки мъж. Ако с две думи можеше да се обясни думата мъжество, то в съзнанието на бившата червена барета те винаги щяха да бъдат – Васил Илиев.
Васил го взе като капитан и го направи генерал в армията си. А армията му беше изправена пред една обречена война. Васил воюваше с държавата си. По-точно с бившия – настоящ шести отдел на шесто управление на бившата – настояща Държавна сигурност. Управляван, както винаги от една клика, на върха на която стоеше бившият министър-председател и водач на прехода ... – нека го наречем Лукавия. Човекът, подарил на руската мафия Черноморието и вкарал в България “приятелите си” от ЦРУ.
Кой агент оцелява? Двойният. Така си мислеше и Лукавия, докато не падна на паважа пред собствения си дом с куршум в гърба. Но това е друга история...
******
Козела премина през всички лагери. В пръвия момент предаде Васил и го застреля най-хладнокръвно. Същото направи и с Лукавия, много по–късно и с Поли.
Такъв беше суровият и корав живот. Ебеш, за да не те ебат.
Поводът си беше специален. “Сладки спомени”. Баретата си поръча поредна водка, отля за Бог да прости и я глътна на екс:
- Дерзайте, шибани копеленца! – изхрачи се на пода, ставайки. Сгъна вестника под мишница, плати и напусна кръчмата, измрънкайки под носа:
- Аз идвам...
******
Джон Хакел кацна в България с полет LH3438 на компания “Луфтханза” точно в двадесет и два и тридесет и пет минути, българско време. На ВИП-а го чакаше черен Mercedes S600, брониран и подготвен да го ескортира до централния офис на ЦРУ в България. Адресът беше улица “Шипка” № 38 или официалния офис на “Международната фондация България”. Хакел бе стартирал обучението с в полигоните на Интерпол, след това в ЦРУ. С германски произход е, внук на елитен щурмовак от СС, швейцарски гражданин, но на служба в Лангли. България му, но в неговата работа можеше много меко да се каже, че удоволствията бяха рядкост.
Яков Джерази беше слаб, кокалест мъж с буйна светла коса, симпатичен на вид, правилни скули и аура. Мъж с присъствие. Като председател на фондацията, той всъщност координираше ръката на едни от най-силните служби в тази малка, но силна страна. В прилично големия му кабинет той посрещна Джон с усмивка, но бързо я стопи, когато разбра повода за посещението.
- В България е. – съобщи внукът на офицера от СС, сваляйки дългия шлифер, после сакото и сядайки на мекото кожено канапе пред бюрото. Продължи на английски:
- Невероятно, но факт. Невъзможно е да не е бил засечен. Познавам го добре, сигурно в момента пие кафе в салона на вътрешното министерство.
Джерази беше умерен, еродиран тип. Контролираше емоциите си, както и изненадите. Биографията му далеч не свършваше с връзките му в Централното Разузнавателно Управление или Интерпол...
“Б`ней Брид” беше тайна еврейска организация, каста или лоби, в която членуваха отбрани евреи и чиято кауза беше една единствена, да обединява своите и да се бори за интересите им, независимо от силите, средствата, както и начините. Докато “Шалом” беше лицето, “Б`ней Брид” - ръцете, Мосад - мозъка на евреите по света. Джерази беше председател на “Б`ней Брид”за България. Контактите му се разпростираха далеч над очакванията на всички. От най-високо държавно ниво до международно. Ето защо информацията, че един от най-известните български бандити, именно Козела, се е върнал в България, го озадачи.
- Цел? – попита кратко, точно и ясно той, резвайки върха на пурата с гилотината.
- Можем само да гадаем. В това си състояние той е непредсказуем. Последно изгубих следите му в Южна Африка.
- Тогава каква е твоята?
- Присъствие. – Джон също наблегна на краткостта.
Джерази запали пурата и дълго пушеше мълчаливо.
******
Хакел остедна в “Шератон”. Умишлено избра центъра и дори демонстрира показност. Нае две проститутки и се появи на вечеря с тях. Показваше безгрижие и жизнерадост, но всъщност очите му шареха на четири. Там беше някъде, дъртият мизерник! Всичко бе въпрос на време. След двадесет и три часа Джон беше обзет от засилена нервност. Курвите, доволни от яслата, въобще не обръщаха внимание на разсеяния му вид. Вътрешно офицерът от Лангли се раздираше от два основни въпроса. Дали наистина нюхът му на опитен агент и ченге го бе подвел или Козела наистина беше толкова елементарен.
Отговорът дойде след полунощ с бутилка отбрано френско червено вино и дискретен надпис на английски “Погледни наляво!”. Деликатно и трудно забележимо Джон Хакел измести поглед наляво и фокусира възрастния мъж, стоящ с гръб към него. После културно изпрати сервитьора, остави четиристотин евро на “девойките” и картата от стаята. Стана, направи няколко крачки и седна срещу него.
- Не мога да повярвам, че го казвам, но вече започвам да си мисля, чи ти си втория месия на земята. Как успяваш да оцелееш? – офицерът от ЦРУ се направи на развеселен. Беше добър актьор, но Козела го познаваше прекалено добре. За това не счете за необходимо да му отговори.
- Как да те наричам? – продължи деликатно Джон. Разговорът се провеждаше на английски.
- С родното ми име. – отговори Камоджанеца и издърпа дим от цигарата. Задържа го в дробовете си и го издуха на страни.
- В пенсия ли си , Айван?
- Странно.
- !?
- Ни най-малко от теб съм очаквал да чуя този въпрос.
- Времената се менят.
- Както и мисиите.
Мълчание. Джон го преряза пръв.
- Не се ли умори толкова време.
- Уморих се, Джон, уморих се да отървавам кожата си постоянно. Уморих се да гледам мутрата ти и да играя по свирки. Чувствам страшна умора. – каза го през зъби.
Джон го разбра. Колко шибан беше този живот понякога. В друго време, при други обстоятелства и в друга реалност, тези двамата можеха да се нарекат истински приятели. Време за сантименти нямаше.
- Това ли те върна в родината?
- Най-сладката смърт е вкъщи, Джон. Дойдох тук, за да пукна спокойно. Нищо повече.
- Страшно ми се иска да ти вярвам.
- Повярвай ми. - усмихна се бившата барета, но продължи сериозно:
- Теб какво те доведе тук?
- Ситуацията. Хората, времето, начините се променят, но не и ситуацията. Наркотрафик, оръжие, търговия с хора, пране на пари. Мафията, дори има свой банкерски "подземен свят". Европейският съюз годишно губи от балканските мафии стотици милиони евро.
- Това ще е и след нас, Джон. - обиден от последния му изказ, промълви Козела, колкото да каже нещо и да прикрие чувствата си. Толкова елементарен отговор утиваше на провинциално ченге, но не и на офицер от ранга на Джон Хакел. Въпреки всичко, уважи решението му да мълчи и продължи с умерен тон:
- Конкретни пунктове?
- България, Молдова, Украйна, Сърбия и Унгария, основните ядра на организираната престъпност. Трябва ни засилен контрол.
Българинът не сдържа емоцията:
- България е първата спирка!? “Неведоми са пътищата Божии!” Съвпадение или игра на злите сили е тази наша случайна среща?
Джон мълча гузно и дежурно. Огледа се. Преглътна срама и изрече:
- Срещата ни съвсем не е случайна, Иване. Това го знаеш по-добре и от мен.
- Знам го, Джон. Както знам това, че и двамата на тази маса говорим с изключен мозък. Не е ли по-добре да сложим картите на масата и да играем една честна игра, както винаги.
Бледото и нежно лице на Джон придоби червен отенък, а очите му показаха задоволство. Кимна положително с глава и предложи:
- Да се преместим в бара?
- Категорично не. – изненадващо отсече Козела. – Късно е. - погледна златния си “Ролекс” и довърши, палейки цигара:
- Да продължим разговора на закуска...
Джон, изненадан от решението на българина, парализира тялото си за миг, но прие предложението. Явно беше, че старият му “приятел” имаше нужда от глъдка въздух и подреждане на мисли. Развеселен, той стана от стола и тръгвайки каза с шеговит тон:
- Започваш да ми харесваш, Иване.
- В смисъл...
- Тази вечер отброих едва две глъдки алкохол, влезли през устата ти.
- В рая се влиза с чиста душа, Джон. – показа зъбите си баретата.
- Готви се тогава за изповед...
******
Сутринта Козела промени програмата. Поиска среща на кафе в малък спретнат капан в бившето селце, сега квартал на София - Волуяк. Джон го намери с усилие.
- Изнанадваш ме, Иване. Времето е пари, а ти го пилееш наволя.
- Мога да си го позволя, Джон.
- На този етап.
Козела разбърка сметаната в кафето си, отпи, върна течността отново в чашата, разтворена със секретите си и поръча водка.
- Да минем по същество, Джон.
- Засякохме два основни пункта, Иване. Получихме няколко отговора, но излязоха и няколко въпроса.
- Да започнем с отговорите....
- Не, Иване. Нека бъдат въпросите! Питам се какво би правил личният килър на Шейха в България година, след като му продупчи главата в хотел “Радисън”? Питам се, не е ли прекалено смел ход от твоя страна?
Сервираха водка. Козела взе нужната глъдка и отговори засмян и с дрезгав глас:
- Май забравяш за амнистията.
- А ти за Сокола....
- Да си ебе майката Сокола! – вбеси си Козела. – В ръцете си държа калпавия му живот.
- А аз - твоят, Козел! – Хакел наблегна на последното, грабна чашата от ръката му и я изля на пода.
“Не ме карай да го правя, Джон...”следващата мисъл на българина заприлича на молитва. Господ му беше свидетел, че наистина го заболя.
- Остаряваш, Козел! – Джон, развеселен от това, че е взел ситуацията в свои ръце, върна чашата пред него и продължи:
- Засякохме те още при кацането ти в Анкара. Връпрос на време беше да те засека и в София. Каква е целта ти, Козел?
- Нима за ЦРУ, Интерпол или Европол това е сложна задача...?!
- Не, Козел, прекалено лесна е.
- До колкото си спомням те помолих да си служиш с рожденото ми име.
- Ако целта ти беше потапяне, то България е последната точка.
Време беше Козела да изпълни мисията си. Незнайно защо, но подсъзнателно я отлагаше.
“Сбогом, Джон! Мама му стара, колко сладка може да бъде подлостта понякога...” Козела го застреля под масата. Опря заглушителя в корема му и изстреля няколко куршума. След като Хакел оклюма глава назад и Козела изстреля контролен в главата му, бившият генерал усети лекотата. Първата цел беше изпълнена.
Трупът на Джон Хакел беше натоварен в специално потготвена за целта катафалка и откаран до най-близкия крематориум, за да не остане и следа от този смел, достоен, истински офицер.
Козела преглътна Хакел с двеста грама водка и отпраши озверен към следващия етап от мисията ...
******
Когато за пореден път се върна в Лесидрен, през гърлото на бившата барета сякаш преминаха шепа стъкла. Бърлогата, която той така старателно си беше спретнал, се беше превърнала в сбор от мухъл и ръжда. Натресе здрав ритник на ръждясалата брава и влезе. Удари го мирис на мухъл и застояло. Запали цигара, влезе във всекидневната, седна въху покритите с чаршафи мебели и се успокои. Това му трябваше. Спокойствие и време. Време, за да се потготви за дългоочакваното последно причастие.
Два часа по-късно в камината пламтеше огън, въздухът в стаята беше пресен, носеше се аромат на печено месо и борина. Козела вечеряше на балкона, загледан в пространството около себе си и изключил категорично реалността.
Сепна го шум на двигател. Машината беше мощна или бяха две. Козела загаси фаса в пепелника, примляска последната глъдка водка и прегърна с дясата ръка лявата част на гърдите си. Дъжеше здраво револвера в нагръдника.
Генерал Гоцев се появи сам във всекидневната, облечен семпло със сериозен поглед и каменна стойка. Козела го провери, убеди се, че е чист и го покани да седне с лек жест.
- За мен е чест, генерал Милетиев! – поздрави той.
- Отдавна не съм на служба, Генерале. – отговори Козела, сядайки сещу него.
- Скромно от ваша страна. – усмихна се студено Гоцев и се огледа. – Позната картинка.
Козела го огледа от глава до пети. Две живи легенди, два къса от историята стояха един срещу друг в тази мизерна бърлога и развоят от тук нататък беше непредсказуем.
Генерал Гоцев, един от малцината, посветени в унищожаването на досиета през зимата на 1990 г., благословени от вътрешния министър ген. Атанас Семерджиев. Тогава ЦК на БСП изпрати кадровия офицер от Първо главно управление на ДС в едно от най-важните министрества - МВР. Той оглавяваше и комисията, която през януари 1990 г. имаше за задача да пречисти министерството от всички компрометиращи заповеди от времето на министър Димитър Стоянов, както и цялата нормативна база, дала огромната власт на ДС. Благодарение на чистката на досиетата, днес имената на повече от половината агенти на ДС са останали само върху картончетата в опосканите архиви. Във второто правителство на Лукавия, Гоцев стана министър на външните работи, а след това се ориентира към бизнеса. Той стана един от основателите на генералското движение в бившата комунистическа партия, настояща социалистическа, заедно с бившия директор на Националната разузнавателна служба, Аспарухов, и последния началник на VI отдел на Шесто управление.
- Сериозен чадър, генерале. – започна от някъде Козела. – На какво дължа...
- Време ти е вече, генерал Милетиев. Генералското движение не оставя членовете си.
“Никога не съм членувал в стадото ви, плъх такъв!” Моментът обаче подсказваше друго:
- Незнам дали разбрахте, но днес попълних колекцията си с още една и то една от най-сериозните си смъртни присъди.
- Майната му, Козел! – Гоцев промени рязко тона и обръщението. - От днес си с държавен имунитет, ако приемеш предложението ми.
- Няма друга причина да се върна в България, генерале. – от всички най-коварни качества на света Козела мразеше лицемерието и продажността. Страно защо, но от тези две човешки качества беше изградена структурата на изненадващо дългия му живот. Запали цигара и се вгледа в дълбоките и искрени очи на о.з. генерала.
- Кой управлява България, генерале? – Козела го шокира с този въпрос.
- Тези, които не я предадохме, Козел. – приключиха с официалностите.
- Маджо беше ли предател?
Гоцев не реагира никак на този въпрос, въпреки че отговорът му беше адски труден. Блъф или доверие за доверие. Бившата барета, Иван Милетиев, страшилището и примерът за всеки един бандит в държавата, не беше за подценяване. Нямаше служба в този шибан свят, където да не фигурираше едно от лицата или имената на Козела.
- Нали не очакваш да отговоря на този въпрос, Козел?
- Напротив, очаквам! – даже настоя.
- Амнистия не се получава с такива въпроси, Козел.
- Аз не искам амнистия, генерале, искам амнезия. – стана. – Водка? – попита и без да дочака отговор, излезе на терасата. Върна се с две чаши и бутилка “Търговище”, наля и поднесе едната към Гоцев.
- За твое здраве. –отпи.
Гоцев отпи мълчаливо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар