Често се питам дали начинът, по който българите празнуваме Гергьовден, не е смешение между църковния празник на Кападокийския светия и едно по-диво, варварско, древно повторение на мита за Богочовека, въплътения във вяра и евангелие по-късно Иисус.
Не е кощунствено да се твърди, че от всички езически образи и вярвания най-коравият е този на конника, пробождащ митично чудовище. Толкова твърд, че уникалната мелница на християнската църква не е успяла да го заличи и смели, а го е обгърнала както манастирска лоза покрива стар зид, останал от предхристиянските години…
И днес, ако се заровите в образа на Светиня Му Георгий, ще попаднете на чудна смесица от история и митове с напълно неразличими граници. От погълналия отровата на Анастасий и понесъл чутовни мъчения офицер на император Диоклециан, до спасяващия принцеси и побеждаващ дракони приказен принц. На тракийските пръстени, излезнали край Старосел, също има конник, пробождащ чудовище. Дори ацтеките имат свой Георги – без кон, разбира се – трепещ някаква перната змия…
На 6 май лудата кръв на Балканите се събужда с пролетните трели, плисва по обредните камъни, източва спарената самота на зимата, страха и омразата, трупани през дългите снежни нощи. На 6 май всеки пробожда чудовището, което най-често е онова, дето сутрин ни гледа от огледалото. На 6 май бащата, повел агнето, извървява стъпките на библейския Авраам, повел сина си към жертвения връх.
Убийството и жертвоприношението се смесват така, както са вплетени древните и християнските истории за конника Георги. Убиецът е жертвата, а прободената твар е ту смиреният агнец, ту злото, което - ако окончателно пронижем, ще се озовем сами в Стивънхокиновата веселна - пронизали сами себе си. Пронизани от самота.
И националният ни трикольор, който веем на парадите на 6 май, е събрал цветовете на пролетното жертвоприношение – червеното за кръвта, зеленото за тревата, бялото за камъка. Ако отидете на 6 май в Якоруда, ще видите как вярата отстъпва пред кръвта на агнеца. Мюсюлмани и християни заедно я проливат, пеят общи песни, танцуват на едно хоро и поят общата земя, която ги храни.
Имамът и попът се извървят един подир друг да пеят на казаните с курбана, а момите и момците си смигат в междуметията. Хорото се люшка от памет, по-древна от всички религии. Паметта на общата кръв. Гергьовският агнец, както нищо друго, символизира едната кръв на Балканите – обща от кръвопролития, обща от кръвосмешения. До степен, че ако пронижеш с копието комшията, не знаеш брат си ли си нанизал, или направо себе си. Точно както св. Георги и Змеят.
Свети Георги е юнакът на кон, а българите сме го превърнали в символ и на малката жертва, която всеки прави курбан на своя си представа за Бог, здраве и берекет. Живот за живот. Малката жертва пред голямата. Така, както овчарят отделя от стадото толкова агнета, колкото може да си позволи, така е редно и човеците да подхождаме към нещата, които ни разделят. Да отделяме време, средства и сили, колкото можем да си позволим, без да загубим стадото и смисъла.
И не на последно място – 6 май празнуваме не само юначеството, овчаря и избухването на пролетта. На 6 май 1651 година в Рим е видяла бял свят първата печатна книга на български – Абагар. Събира я българският католически свещеник Филип Светославов, а неканоничните текстове в нея карат папската конгрегация срамежливо да се премълчи като издател. Дори първият печатен текст на новобългарски представлява точно такава смесица между езическо и християнско, каквато е 6 май…
Гергьовден е! Пролей кръвта на агнеца, българино! Убий змея. И да седнем на една маса с другите българи. От едната страна ние, от другата страна – всичките ни лами, змейове и страхове. По средата на масата – агнето-
Не е кощунствено да се твърди, че от всички езически образи и вярвания най-коравият е този на конника, пробождащ митично чудовище. Толкова твърд, че уникалната мелница на християнската църква не е успяла да го заличи и смели, а го е обгърнала както манастирска лоза покрива стар зид, останал от предхристиянските години…
И днес, ако се заровите в образа на Светиня Му Георгий, ще попаднете на чудна смесица от история и митове с напълно неразличими граници. От погълналия отровата на Анастасий и понесъл чутовни мъчения офицер на император Диоклециан, до спасяващия принцеси и побеждаващ дракони приказен принц. На тракийските пръстени, излезнали край Старосел, също има конник, пробождащ чудовище. Дори ацтеките имат свой Георги – без кон, разбира се – трепещ някаква перната змия…
На 6 май лудата кръв на Балканите се събужда с пролетните трели, плисва по обредните камъни, източва спарената самота на зимата, страха и омразата, трупани през дългите снежни нощи. На 6 май всеки пробожда чудовището, което най-често е онова, дето сутрин ни гледа от огледалото. На 6 май бащата, повел агнето, извървява стъпките на библейския Авраам, повел сина си към жертвения връх.
Убийството и жертвоприношението се смесват така, както са вплетени древните и християнските истории за конника Георги. Убиецът е жертвата, а прободената твар е ту смиреният агнец, ту злото, което - ако окончателно пронижем, ще се озовем сами в Стивънхокиновата веселна - пронизали сами себе си. Пронизани от самота.
И националният ни трикольор, който веем на парадите на 6 май, е събрал цветовете на пролетното жертвоприношение – червеното за кръвта, зеленото за тревата, бялото за камъка. Ако отидете на 6 май в Якоруда, ще видите как вярата отстъпва пред кръвта на агнеца. Мюсюлмани и християни заедно я проливат, пеят общи песни, танцуват на едно хоро и поят общата земя, която ги храни.
Имамът и попът се извървят един подир друг да пеят на казаните с курбана, а момите и момците си смигат в междуметията. Хорото се люшка от памет, по-древна от всички религии. Паметта на общата кръв. Гергьовският агнец, както нищо друго, символизира едната кръв на Балканите – обща от кръвопролития, обща от кръвосмешения. До степен, че ако пронижеш с копието комшията, не знаеш брат си ли си нанизал, или направо себе си. Точно както св. Георги и Змеят.
Свети Георги е юнакът на кон, а българите сме го превърнали в символ и на малката жертва, която всеки прави курбан на своя си представа за Бог, здраве и берекет. Живот за живот. Малката жертва пред голямата. Така, както овчарят отделя от стадото толкова агнета, колкото може да си позволи, така е редно и човеците да подхождаме към нещата, които ни разделят. Да отделяме време, средства и сили, колкото можем да си позволим, без да загубим стадото и смисъла.
И не на последно място – 6 май празнуваме не само юначеството, овчаря и избухването на пролетта. На 6 май 1651 година в Рим е видяла бял свят първата печатна книга на български – Абагар. Събира я българският католически свещеник Филип Светославов, а неканоничните текстове в нея карат папската конгрегация срамежливо да се премълчи като издател. Дори първият печатен текст на новобългарски представлява точно такава смесица между езическо и християнско, каквато е 6 май…
Гергьовден е! Пролей кръвта на агнеца, българино! Убий змея. И да седнем на една маса с другите българи. От едната страна ние, от другата страна – всичките ни лами, змейове и страхове. По средата на масата – агнето-
Няма коментари:
Публикуване на коментар