СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ УПРАВЛЯВАТ СТРАНАТА НИ И ДНЕС!

Румен Николов е роден през 1955 г. в Гоце Делчев. Баща му е бил служител във Второ главно управление на ДС. През 1975 г. е приет за курсант в школата на МВР в Симеоново – в т.нар. факултет „Първи” на ДС. След завършването си през 1979 г. е назначен в Трето районно управление при СГУ на МВР /Държавна сигурност/. През 1980-а е преназначен в СГУ на МВР /сега Столична дирекция на вътрешните работи/ в отдел 021, по-късно преименуван на отдел 06 – ДС. През 1988 г. е назначен първоначално за зам.-началник на 5-о РПУ в София, а по-късно и за негов началник. През декември 2001 г. обаче е уволнен със заповед на тогавашния вътрешен министър Йордан Соколов. Подхваща частен бизнес, но е пребит от конкуренти и 3 дни е в кома.В момента бившият подполковник от ДС, отговарял преди 10 ноември за киното и сигурността на столицата, е адвокат в София.Румен Николов е женен за режисьорката Йорданка Николова, авторка на езотерични детективи под псевдонима Никол Данева. Имат 2 деца и внуче.Единствено пред „Днес и Утре” човекът, вербувал известни хора от изкувството и разобличил като агенти на чужди разузнавания много известни личности от света на изкуството се съгласи да повдигне завесата над дейността на някогашните спецслужби.
Изключително интересна личност. Стоя седнал в собственият си офи и чакам срещата с един истински видш офицер от митичната за времето си и до дднешни дни Държавна сигурност. Румен Николов е мой съгражданин, близък познат и изключително точен човек. Идва по частовник, стиска ми ръката и сяда срещу мен. Поворъд за нашият разговор е чисто работен но няма как да не го попитам и някои пикантни неща от миналото. Днес той е уважаван и професионален адвокат в столицата, както и главният консултан на книгите на съпругата ми пишеща по псевдонима Никол Данева. Тя е автор на романите с историко-криминални сюжети “Третият, или Реквием за един убиец”, “Черната котка” и “13 рози” В тази книги Румен е излял душата си, емоциите и спомените си от миналото. А то дали е пъстро и справедливо…
Натози въпрос Г-н Никлов, започна с една от най- интересните истории в животът си. Това е времето, което днес по един или друг начин се наричаме Кървав преход на нежната революция. След освобождавенето си от държавна служба той зопачва работа като изчислител в “Мутригруп”, малко известен факт и за първи път го споделя пред медия. Това до ден днешен не е повод за гордост за него защото именно компанията на Илия Павлов е причината той за първи път да види смъртта при това в очите.
“ Създадехо сериозни контакти и рисурс в София. Имах властта и силите да работя в частният сектор и реших да ивнестирам в подният му Гоце Делчев. Тогава хитът на бизнеса беше хазартът и развлекателният бизнес – доскотеки, заведения и прочие…” започва разказът си Николов. Разказва мудно, трудно и си личе че не иска да си спомни. Напомня че точко като днешна Дупница, тогава всеки град се е “радвал” на своите местни феодали. Такива по онова време са братя Прокопови.
“Аз бех единственият човек в града от който те се страхуваха и не им се отчитах….Стахуваха се от мен…”, споделя още бившият офицер. Имал няколко казина, заведения и магазини и леко по леко решил да наложи застрахователният бизнес в града си. Тогава ненадейно преживява ужсяваща атентат. Паркирайки колата пред дома си, няколко неизвестни маскирани “ по селски” с върнени шапки и черни балтони бабаите го пречакват и го пребиват с железни пръти. Свивайки се в кръв на асфалта, някой все пак му прошепва в ухото да внимава и да слуша хората от града. Няколко дни е в кома. Тук разказът спира. След случаката и вторият си жовито Румен решава че да води война е безмислено. Вече не желае справедливост и се мъчи да забрави този период от животът си, може би и това е причината да започне с него, за да може възможно най- бързо да се отърве от него. Съгласявам се.
Питам за работата му в “Муртигруп”. Споделям му че познавам историята от един негов братовчед от града, хвалещ се с него но той с усмивка ми разказва че нещата далеч не стояли съгласно така наречената съвременната народна митология.“”Мутригруп” беше единствената и истинска компания по онова враме. Ако някой твърди че тогава в българия е имало що годе нормален бизнес то той се правеше от Илия Павлов. Нека някои да излезе и да каже, дали мутри на гуриравката са го били за пари или пък са налагали бизнеса си с рекет..”, нямало такова нещо довършва с увереност той. Не отрича че грпировката е саздадена от Държавна сигурност но само заради самата и единствена причина че всички нейни лидери останаха ненужни за тованащната власт. “Дълго време ДС беше обидна абвриетура а сега след години леко по леко се доказва че не е така. Ще трябват още доста години докато се разбере че всъщност най – малката вина е била в тази стуктура..” говори убеден опо темата. На въпросът ми какво ще помни за винаги от практиката си той споделя един разказа за който предварително се извинява че не разказва за първи път пред медия: “Ще ви разкажа нещо, което никой не го чул. Държавна сигурност работеше и по разкриването на най-тежките криминални престъпления. За такива се приемаха подкупът, контрабандата на културно-исторически ценности, жестоките убийства и грабежи. Не че това бе приоритет в нашата дейност, но особено корупцията бе една гнилоч кояси щем, не щем, трябваше ако не да изкореним, поне да я ограничим. Защото корупцията не е от вчера. Не е рожба на демокрацията. През 1985 г. обаче се случи така, че ние самите от Държавна сигурност бяхме шокирани от данните, които получихме. За какво става въпрос. През тази година една личност, съвсем обикновен човек, решава, че трябва да унищожи собственото си гражданско дело за някакъв имот, което се води в Софийски районен съд /СРС/. За да го унищожи, този човечец взима една туба нафта и тъй като цялото деловодство на СРС бе на първия етаж, чупи прозореца, изсипва нафтата и подпалва целия съд. Най-големият майтап бе, че точно неговото дело не бе изгоряло /смях/. Но това го разбрахме, чак когато го разкрихме и го арестувахме. На този човечец и през ум не му е минавало, че когато запали съда, каква услуга ще направи на българската държава. Хабер си е нямал. До този момент ние, от Държавна сигурност, нито който и да било, е предполагал, че корупцията до такава степен е навлязла в съда и прокуратурата, че няма оправяне там. Ние изпитвахме огромно уважение към магистратите, за нас те бяха хора, които раздават правосъдие и справедливост. На нито един човек в Държавна сигурност и през ум не му е минавало, че може да има корупция в съда. Една от версиите, по които работехме, бе, че в палежа е замесен вътрешен човек – служител в съда, прокурор, съдия или деловодител, който вероятно е искал да прикрие извършено от него престъпление. Започнаха да пристигат до нас по най-различни канали и от най-различни източници информации, които просто ни ужасиха. Корупцията беше страхотна. Имахме може би към десет – петнадесет разработки на съдии в СРС, на прокурори в районната прокуратура, на съдии в Софийския градски съд /СГС/, на прокурор в градската прокуратура, на съдия от Върховния съд и на прокурор от Главна прокуратура. Проведохме огромна работа. Работихме трима човека в моя екип. Направихме доста секретни обиски през нощта. Влизахме в кабинетите на тези магистрати, без те да разберат, отваряхме им касата, отваряхме им чекмеджетата на бюрата и косите ни се изправяха. В касите намирахме дела –десетина години стоят забутани там. Намирахме в чекмеджетата на бюрата им пачки с пари.Данните за разврата, който се ширеше в този съд, бяха страхотни. В крайна сметка се взе решение няколко съдии, прокурори и адвокати да бъдат предадени на следствието. Някои от тях бяха много известни. Например съдията Лалов. Наричаха го Оги Секирата, защото даваше най-тежките присъди на лица, извършили криминални престъпления, както и съдията Григорова. От районната прокуратура прокурорът Малчев. От адвокатурата адвокат Любенов. Давам ви само някои имена. Тези хора получиха жестоки присъди. По 5-10-15 години затвор.В началото ми се вижда доста странно и шокиращо. Глава от ДС ми разказва такава актуална към днешни дни история. “За кървавите оаче не искам да се сещам, изтривам ги от съзнанието си и се страмя да ги забравя. Не защото са ужасяващи, а защото осъжнаваш едно че си жертвал животът си за един народ и една държава които после те плюят за това…”Тук вече няма какво да кажа. Съгласявам се с него и дори помълчавам малко по тематата. После го питам за книгите на жена му. Той се усмихва, казва ми : – какво да ти говаря за книгоиздателският бизнес. Ти знаеш доста по добре от мен…- разказва ми как за да се пръкне един роман набял свят колко къртовски труд е нужен а после опитите да се предложиш, да го продадеш за да компенсираш поне малко от зогубите си било адски трудно. Но побързва да се похвали с последният рачмон с негово участие. “13 рози”, засега роман отминат с пълно мълчание от Българската Православна Църква и Ватикана, се излага удивителната хипотеза, че Исус Христос е бил обучаван на орфическите тайнства в светилището Перперикон, а Мария Магдалина е била негова законна съпруга, която е намерила смъртта си по нашите земи.
От кръста Исус отправя на тракийски завет към Мария Магдалина да отиде в земята на тракийския бог Сабазий /планината Родопа/ и да продължи делото му. Николов с перото на съпругата си твърди, че надгробната плоча на любимата Исусова жена може да се види в центъра на София – разбира се, от тези, които имат “очи”. А един от персонажите в романа й – археологът Професора, е почти “копие” на българския Индиана Джоунс – откривателя на Перперикон проф.Николай Овчаров. Най-ценното качество на романа е обилието от исторически факти, с които той подкрепя всяко свое твърдение и не благодарение на виденията си ана горчиви факти събрани по време на негово разследване в областта на кражбите с колтурно –и сторически наследство. “Разпитвал съм хора които, са преки свидетели на някои неща. Тогавашната власт ги смяташе за луди. Дори един от архиолозите пропотип но един от героите в книгата умря в лудница някъде в Стара Планина. Незнаен. От него открих само смъртен акт… Много тайни погреба архивът на ДС, кэдето и да се намир ато йсега…” удмихва се. Предупреждава ме да не го смятам за луд и засрамяващо ме пита имам ли още въпроси.
Връщам се на темата за “Муртигруп” Н езащо няма каво да го питам а защото там съм сигурен че има доста интересни неща. Все пак искам да разбера групировкана на илия Павлов беше ли просто една частна структура на Държавна сигурност? И знаете ли какво, получавам най – сухарският отговор – Да! Нищо понече, ама нищо….
Не иска да говори и с право. И какво излиза че тези които имат какво да кажат мълчат или отговорят сухарски а тези които няма пишат по цели томове в “автентични” разкази. Николов се смее на моята констатация. Вдига рамена и казва:
- Твоя преценка.
Аз тогава изтрелва въпроса:
- Днешният ти живот?
- Скука…- отговаря ми той. Напомня ми че познавам добре адвокатският му живот и че не е езпълнен с шарении. Сети се за историята когато со лбях асбъркали с адвокатъ на Малргините. Един от адвокатите им по делата им за замислита за убийствата на Доктора, Замянов и Гоцев се казвал също Румен Николов. Дори журналисти го гонели за въпроси.

И какво излиза. Че нищо не се е променило в тази държава за толкова години. Корупцията, рекета, свободата на словото и всичко да което стоици хора са се борили всъщонст винаги са били една добре режисирана постановка с много лица но пъкленият замисъл бил един и същ. Гадно. Добре че ги има такива като Румен Николов, които малко или повече да се осмелят да кажат по някоя истина и ние жадните за информация да я ползваме за малко прозолче за да днадникнев в истинската реалност. Не тази която ежедневно се опитват да налеят в глаите ни. Задър.лижетлон си отворих още една вратичка за втора среща дс господин Николов. Тойопределно има какво да каже, а ние имаме и желанието и жаждата да го ислушаме….

Веселин Стаменов