ОТКЪС ОТ РОМАНА НА МАРТИН РАЛЧЕВСКИ " ПОЛУБОГИНЯ" САМО НА СТРАНИЦАТА НА ПОДЗЕМНА МЕДИЯ!

Мартин РАЛЧЕВСКИ

Мила мамо, измина безкрайно много време откакто съдбата те отне от мене. Като се сетя за онези проклети дни ми става толкова болно, че в душата ми се надига истински ураган от гняв, мъка и непримиримост. Често истината е болезнена, но пък знам ли, на някакво ниво именно тя е, която цял живот ме е карала да се чувствам жива. Дълбоко в душата си винаги съм усещала, че ще дойде ден, когато ще мога да я споделя с теб. Е, този момент дойде. Ще се постарая да ти разкажа всичко, което си е струвало да се помни. Преценката ще оставя на теб. Преди три дни почина Маноел. Вчера го погребах. Чувствам се толкова самотна, нещастна и обезверена, че да ти призная честно – направо ми се иска да го последвам. Никога до дози момент не съм мислила, че Бог е способен да ми причини подобно нещастие... и то за пореден път... в и без това ограбения ми живот. Винаги съм вярвала, че всяко зло само по себе си е достатъчно жестоко, за да не се повтори, а още по-малко пък и потрети в живота на един и същ човек, но уви, явно съм се лъгала... Със загубата на Маноел осиротях безвъзвратно. О, мамо, пиша ти за Маноел, но забравих да ти кажа кой всъщност беше той. Извини ме, че започнах малко отзад напред. Така е, защото всичко е толкова абсурдно. Маноел беше моя съпруг, с който живях близо петдесет и осем години. Най-предания, внимателен, галантен и грижовен мъж на земята. С чиста съвест казвам тези думи за него. В този ред на мисли може би е редно да ти споделя и моята възраст. Знам, че навярно ще ти прозвучи странно, но такива са фактите – в момента съм на седемдесет и осем. Живея в Лисабон в една голяма, хубава и уютна къща, разположена между булевардите Джункуйера и Индия, но ако трябва да съм по-точна е по-близо до Индия. От прозорците на втория етаж се вижда морето, нежния и приятен полъх на което може да се усети по всяко време на годината. Но какво е прекрасния и подреден дом, когато си сам в него и човекът, който си обичал толкова дълго вече не е между живите? Преди много време, още когато децата бяха малки, споделих с Маноел, че въпреки изминалите години ти продължаваш все така неутешимо ми липсваш и той ме посъветва да ти напиша писмо. Откровено казано тогава това ми се струваше налудничаво, но ето, виж ме сега, него го няма само от три дни аз съм сложила голяма камара бели листа на масата, затиснала съм ги с една празна стъклена вазичка за да не ги разпилее вятъра и съм седнала на верандата твърдо решена да ти разкажа всичко. Не знам дали някога ще имаш възможност да прочетеш тези редове, но освен да се надявам явно е, че нямам друг избор. Твърде вероятно е те никога да не достигнат до теб... и все пак, медицината се променя толкова бързо, че на мен ми се иска да вярвам – както неведнъж ме уверяваше и Маноел – че ти един ден ще живееш отново. Затова ще пиша! Чувствам се някак необяснимо длъжна да го сторя. Убедена съм че го заслужаваш. Макар и късно ти имаш право и трябва да се запознаеш с пропуснатото. Мила моя скъпа и единствена майчице, възнамерявам да ти разкажа всичко, което се случи с мен през изтеклите години..., но тъй като никога до този момент не съм го правила, не знам какво ще се получи. Имам предвид, че писателските ми способности съвсем не са от най-добрите. Вярвам обаче, че ще проявиш разбиране и ще ми простиш неволните грешки, емоционалните и сантиментални изблици и повторенията. За да ти е по-лесно да разбереш случилите се събития, когато дай Боже, някой ден зачетеш това писмо, ще се върна в самото начало. Ще започна от там, когато ти пристигна в Америка и малко след това затвори очи с надеждата, че някога, в необозримото бъдеще, ще се намери лек за твоето заболяване и ти ще се събудиш отново за да бъдеш излекувана веднъж и завинаги. Предполагам че в известна степен истината сигурно ще те разстрои, но ако спестя нещо, навярно никога няма да мога да си го простя, затова ще пиша без да спестявам нищо, за което предварително те моля да ми простиш. Ами, започвам. Около месец след като ти се разболя от онази отвратителна, нелечима и проклета болест всички (както знаеш) се събрахме в трапезарията за да вземем важното решение да продадем къщата за да можем да те изпратим в Америка, където да те замразят. Тогава всичко ми беше като насън. Помня че когато татко, сподавен в сълзи, блед като платно и треперещ от мъка, обяви, че трябва да продадем къщата заедно с цялата й покъщнина за да можем да те спасим беше сряда, защото ако помниш всяка сряда вечер ходихме на Богородичен акатист в параклиса. В събота вече къщата имаше нов собственик и той замина с теб за Щатите, като разбира се взе със себе си всичките пари от продажбата, които незнайно защо избра вместо да внесе в някоя банка да подреди в една средно голяма чанта и да ги пренесе собственоръчно. Няколко седмици по-късно ти попадна в света на забвението. Връщайки се от Америка татко ни попари с новината, че въпреки предварителните договорки с клиниката парите, получени от къщата са се оказали недостатъчни. Той сподели тогава с нас, че в последния момент се почувствал притиснат до стената и бил принуден да изтегли солиден заем за да доплати лечението ти. При добро стечение на обстоятелствата, заемът трябвало да бъде погасен за около десетина години. Изминаха обаче едва четири дни след завръщането на татко от Америка и той почина. Лекарите ни казаха, че се е случило почти мигновено и че изобщо не е страдал. Милият ми татко, получил масивен инсулт и издъхнал на място, просто ей така както си се прибирал от пазара, шофирайки и говорейки с леля по телефона. Брат ми – вече не го виня за нищо – веднага след като научи за нещастието започна на пие и да се спуска стремително надолу. Изведнъж с него се оказахме съвсем сами. Безвъзвратно бяхме загубили не само теб, татко и къщата, но и всичко останало, цялата ни сигурност и всичките ни надежди в един миг се бяха изпарили. Положението беше отчайващо. Тъй като за кратко време се бяхме превърнали в кръгли сираци, нямайки и покрив над главите, въпреки незавидното си материално положение, леля се смили над нас и ни приюти. И двамата страдахме неимоверно много. За по-малко от два месеца отслабнахме приблизително всеки с по над десет килограма. Освен дрехите на гърбовете си не притежавахме нищо, нямахме никакви пари, нито пък какъвто и да било доход. Зависихме само и единствено от милостта и добрата воля на леля и мъжа й. И понеже брат ми не намери сили да спре да пие – нещо повече, скоро след това дори започна да се дрогира, – те го изпратиха, водени от най-добри чувства, убедена съм в това, в специализирана болница за да се лекува. Още първия ден след настаняването му, по една нелепа случайност, опитвайки се да избяга, той се покатерил по някакъв покрив, подхлъзнал се и падайки от около петнадесет метра директно върху асфалта починал на място. Леля плати и двете погребения – това на татко и неговото. Аз останах да живея у нея, всичко на всичко, още четири месеца. Голяма част от този период ми се губи почти напълно. Помня, че дълго време всяка вечер взимах приспивателни, поради което нощите спях безпаметно, като за сметка на това дните ми се бяха превърнали в дълги, мъчителни, полубудни кошмари. Все по осезаемо усещах как лудостта бавно, но стремително се промъква в мен. Първоначално в мислите ми, после в някои от думите, които изричах, а накрая и действията и постъпките ми. Благодарна съм много на леля. В този период тя беше истински снизходителна и добра с мен. Аз обаче не й отвръщах подобаващо. Откровено казано държах се много лошо, а често дори и ужасно. Отказвах да се храня, да се къпя, да си мия зъбите, дори за кратко бях започнала да се нося като някакво хипи, разголена, мръсна и не зачитаща никой и нищо. Ако в този критичен момент над мен не се бе смилило едно съседско момиче, което ми даде наглед прост, но иначе добър и навременен съвет, сигурно както я бях подкарала, скоро щях да последвам клетия си брат. Погледнато от страни тя не направи кой знае какво, но за мен в онзи критичен момент то се оказа решаващо. Посъветва ме да си намеря приятел. „Просто някой”, настояваше тя. И така, притисната до стената, останала без семейство, без дом и без доходи, обаче явно съхранила малко късче от надеждата, която притежавах преди да се случат поредицата от нещастия, аз прибягнах до онова нещо, което не след дълго преобърна целия ми живот. ...

Корица " Полубогиня"

Казвам се Дорес. Живея в Лисабон, Португалия. Висока съм 171 см, и тежа едва 48 кг. Очите ми са кафяви. Косата ми е дълга, права и е също кафява. Тези, които ме познават казват, че имам правилни и хубави черти. Умишлено не прилагам снимка към обявата си, защото не си търся съпруг или любовник, а просто приятел. Така че, според мен, в този случай външността не е от особено значение. Не притежавам никакви материални ценности, имоти и други подобни. В момента дори съм и безработна. Онова, което желая е да си пиша с хора, които се чувстват достатъчно емоционално и психически силни, за ми помогнат да преодолея загубата на семейството ми и да не полудея.

Интернет обявата написа именно въпросното съседско момиче след като веднъж, така да се каже, ме сгащи да бездействам, пред входната врата. Без излишно да се церемони тя ме хвана под мишница и, малко насила закара у тях, където десетина минути по-късно съчини и пусна в глобалното пространство споменатия текст. Още същата вечер в електронната ми поща се получиха над сто писма. В първите няколко дни цялата тази кореспонденция ми се струваше толкова нелепа и смешна, че гледах на нея сякаш не се отнасяше за мен, а за някой друг. Имаше какви ли не обяснения и предложения. Някои бяха доста искрени, или поне така изглеждаха на пръв прочит. Други бяха глупави. Трети – недодялани. Четвърти пък бяха направо вулгарни. Въпреки че изминаха толкова много години, част от тези цинизми и до ден днешен са запечатани в съзнанието ми. Странното бе, че когато реших да отговоря на някои от писмата, първо се на- сочих към тези – с най-пошлото съдържание. Какво ли не правих, как ли не се борих със себе си само и само да не дам изява на нараненото си честолюбие, но явно именно обида- та първа успя да реагира в мен. Като някакъв пробуждащ се сърдит мечок, който до този момент бе спал зимен сън в смутената ми и наранена душа, в един миг тя изригна с пъл- на сила. След като приключих с гневната плеада от остри думи, които спонтанно наредих бързо по адрес на всеки, дръзнал да се погаври с достойнството ми, се успокоих и почувствах значително по-добре. Чак тогава, първоначално от любопитство, а после и с известно желание насочих вниманието си и към останалите писма. Дългото четене на всички нормални писма приключи в ранните часове на нощта. Отделих петдесетина от тях, които заслужаваха внимание и в крайна сметка се спрях само на три. От толкова много – само три! Когато легнах и отпуснах глава на възглавницата, в един момент цялата бъркотия с тези обяви ми се стори невероятна загуба на време и енергия. Но още на следващия ден бавно започнах да разбирам, че усилието ми си е струвало труда. Започнах кореспонденция със Себастиан, който беше на 31. С Маноел, чиято възраст бе 28. И със загадъчния Адам, който не пожела да ми разкрие възрастта си и който бе на- рекъл себе си „Книжарят“. Себастиан беше французин, Маноел – емигрирал в Ща- тите португалец, а „Книжарят“ американец. За относително кратък период преспах и с тримата. Донякъде изпитвам известно неудобство, че тогава по- светих толкова много време на секса, но в онзи момент за мен той бе най-лесното и сладко бягство от действителността. Сега, гледайки назад от позицията на опита, осъзнавам че това, в което се впуснах презглава на младини, можеше да ми донесе големи разочарования и неприятности, но слава Богу, всичко премина леко и безметежно. В началото си мислех, че отношенията ми с „Книжарят“ ще са най-вълнуващи и интересни, но не беше така. Себастиан се оказа най-скандален. Няма да повярваш! Той беше жиголо! „Книжарят“ пък бе женен, но... сексуално незадоволен. Още в първото му писмо усетих нещо гнило. Въпреки високата ерудиция, излъчваше несигурност и напрежение. Един- ствено Маноел бе свободен в истинския смисъл на думата. Той бе и най-привлекателен. Ако погледнех с нужния разум към тримата, трябваше още от самото начало да се спра на него, но аз исках да ги преценя и направя избора си, имайки база за сравнение. Навярно звучи глуповато, но тогава така усещах нещата. Скоро след запознанството ни и тримата ме попитаха за възрастта ми, която не бях посочила. Аз просто, ей така, реших да си направя шега с тях като казах, че съм на четиридесет. Раз- бира се струва ми се, че никой не се хвана на въдицата. Две седмици след пускането на обявата започна световния панаир на книгата в Мадрид. Това бе добър повод да се срещна с тях, защото, по техните думи, и тримата много обичаха да четат, и бяха планували да посетят изложението мно- го преди нашето запознанство. Трябва да ти призная, че въпреки предубедеността си към испанците, останах силно впечатлена от Мадрид. Градът се оказа красив, богат и модерен. Сградата на панира бе огромна и стилна, а предлагането и обслужването превъзходно. Имаше безплатен сок, кафе и бисквитки. Но, да си дойда на думата. Ще започна със Себастиан. ...

Биографична справка

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г., Завършил е СУ ''Св. Климент Охридски'' със специалности теология и география. Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа. Живее във Великобритания.

Автор е на романите:

''Безкрайна нощ'', 2008 г., изд.''Сиела''.

''Горски дух'', 2009 г., изд.''Сиела''.

''Полубогиня'', 2010 г., изд.''Сиела''.

В момента работи над четвъртия си роман ''30 Паунда''.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

e-mail: ralchevski@abv.bg

''Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и езотеричен привкус, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции.''

Доц. Д – р Цецо Душкин