ЩО ЗА ДЪРЖАВА Е БЪЛГАРИЯ?

Мила Родино, ти земен рай ли си?

Автор : Татяна Ваксберг

Търси се правна дефиниция на думата „мутра“. Това е краткият извод от обсъжданията на проектозакона за конфискация на имуществото. В текстовете на този проект се говори за това, че административен орган ще отнема всяко имущество, придобито с пари, за които няма обяснение как са получени, но на глас правителството твърди друго – че ще се отнемат само имотите на престъпниците, а не на обикновените хора. Тоест в текста няма никакви гаранции, че добрите незаконни пари наистина ще се отличат от лошите незаконни пари. И причината най-вероятно е в това, че липсва административно определение на гражданската единица „мутра“.

Направо да не повярваш...

Дори и нито един друг проблем да нямаше този закон, разминаването между писан текст и изречени думи пак щеше да си заслужава сатиричните коментари. За изненада обаче многобройните критици на този проект не се плъзнаха по този евтин път. Напротив. Това, което написаха, беше ценностно ориентирано и дебатираше по най-съществените въпроси за функционирането на една демокрация.

Проектът беше критикуван заради това, че заменя правосъдието с административни мерки; заради това, че подменя с произвол ефективните методи за борба срещу мафията; заради това, че отменя презумпцията за невиновност; заради това, че нарушава принципа на равнопоставеност на спорещите страни в гражданското правораздаване; заради това, че нарушава баланса между индивидуални права и обществен интерес.

Това натрупване на обвинения не е ново за публичното пространство, разбира се. Ново е разнообразието на ценностни преценки, дълбочината на критиките и постоянството, с което те се отстояват във времето. Ново е и това, че този път в обсъждането участват наистина представители на широки кръгове от обществото. Проектозаконът беше обсъждан едновременно от пресата, бизнеса, аналитичните центрове, правозащитниците, неправителствения сектор.

Ако съдим по качеството на реакцията, проектозаконът за конфискация на имуществото би следвало да се обяви за най-тежкото посегателство върху демокрацията, извършено до този момент. И той наистина представлява такова посегателство, след като иска да даде на един административен орган правомощието едностранно и без съдебен процес да определя вина и да налага наказателни мерки.

Има нещо гнило...

Но в случая става дума за друго – защо, все пак, точно този проектозакон породи водопад от ценностни реакции, а редица други смущаващи събития бяха или подминавани, или обсъждани съвсем накратко и доста повърхностно.

Ако отговорът е в това, че конфискацията застрашава материалния интерес на твърде много хора, а отмяната на ценности не застрашава ничий интерес и затова няма какво да й се обсъжда, значи не е ясно какво прави България в Европа дори и в географския смисъл на думата.

Без реакция отмина например миналогодишната забрана да се протестира около парламента и правителството. От подслушването пък стана само скандал с потенциал да провокира фейлетони, но не и тема за дебат къде се намира страната. Бизнесът, неправителственият сектор, аналитичните центрове, дори опозицията – къде точно се чуват те спрямо тези два цитирани примера? Май никъде. И както се вижда от обсъждането на така наречения конфискационен закон, проблемът не е в това, че нямат знания, дар слово или страст в аргументацията. Проблемът е, че нямат интерес от това.

Коментарът е публикуван в "Дойче Веле".