събота, 15 май 2010 г.

УБИЙ ПУТИН - ГЛАВА 2 !


2

Виждащо око
няма нужда от водач.”
Турска поговорка


Яков Джерази, наметнал сивия си шлифер, плесна с десния крак в малка локва пред къщата на ул.“Шипка” 38. Левият крачол на сивия му “Готие” беше изплискан с кал. Не му обърна внимание. Валеше ситен, постоянен дъждец, подухваше вятър, но те едва ли можеха да потушат жегата в главата на евреина. Отвори вратата на черното си “Мицубиши” и завъртя ключа. Когато бавно се включи в движението, вдървен до напикаване, видя черния силует в огледалото.
- Без паника, чичка! – чу в ухото си дрезгав педерастки глас и усети студеното дуло във врата си.
- Следвай инструкциите и ще те върна жив и здрав ... – довърши Маската и го подкани да натисне газта.

******

“От ухо на ухо ...” – единственият актуален начин за информиране в подземния свят. Новината за поредното “възкресение” на генерал Милетиев – Козела разтърси за пореден път ъндърграунда. “Дай, Боже, слух ...”, мрънкаха някои под носа си, треперейки от славата на стария бандит. Други тръпнаха заради бизнеса си. Измъкнаха из под дюшеците старите карабини, младите дървета и бухалки и заспиваха с тях. Даже дребните пласьорски плюнки си лягаха за спокоен сън с по един къс “кози крак”. Имаше защо.
- Копелето ще изрови и най-малката къртица... - отпи от кафето си Малкия Маргин, докато преглеждаше сутрешната преса. На двойна вътрешна страница в един от най-силните ежедневници министърът на вътрешните работи категорично отхвърляше “смешния” за него слух за “покойния”, според него, Козел.
“Стана практика...” - твърдеше министърът – “...да се търсят бързи и евтини сензации ...”
Големия Маргин, облечен в ярко червен спортен екип, отпиваше на бавни глътки нектар от авокадо и гледаше с умиление брат си. “Малко радост имаше напоследък, да му ебеш майката!” Бяха станали част от една игра, на която краят, освен че беше непредсказуем, беше и взривоопасен. От една година насам братята Маргини, както бяха известни в подземният свят, бяха част от държавния трилър “Да си измием гъза пред Европа”.
- Играта е жестока... - промълви под мустак Големия и седна до братлето.
Къщата, в която законно двамата се подвизаваха, уж разделени един от друг, се явяваше затвор. Домашният арест беше в сила от две седмици, но възстановяването след толкова помия беше дълго. В първите дни къщата гъмжеше от камери и бръмбари. На хората им трябваше цяла седмица да “обезпаразитят”. Стаята, в която се намираха беше чиста, поне деветдесет и девет процента.
- Обади се на Владиката! – макар, че прозвуча като заповед, всъщност Малкия даде предложение.
- Владо е аут! Поне за сега. – отговори Големия. После се замисли.
Владо Владиката беше техните очи и уши, крака и ръце във външния свят. Само той и адвокатите им имаха достъп до тях. Големия усещаше какво предстои и до болка се пребори със себе си преди да каже:
- Обади се да дойде за вечеря. Поръчай на готвачката да сготви нещо вкусно.
Точно в осем без десет пред огромния палат спря кортеж от три бавареца хикспетици. Мутрите наскачаха от возилата да изушмят района и да създадат смут у явните и скрити полицейски кордони. Минути по-късно го посрещнаха четири барети в пълно бойно и надпис НСБОП на бронежилетките. Укротиха положението и тогава от средния джип скочи Владо Владиката. Едър на вид мъжага, над метър и деветдесет, с лице като на Брус Уилис, доста набола брада и разчорлена коса. Той показа пропуска си на ченгетата и секунди след това крачеше с големите си пергели по двора.
Сервитьорите поднесоха “Дряновско чеверме” - агне пълно с пилета, пресни салати и отбрани мезета. Големия си наля минерална вода, сложи си три вида салати в чинията си и се вгледа в госта .
- Бесен си, Владо... - започна уж закачливо той. “Как да не е бесен, бе светице кьорава, как да ми каже копелето, че съм десет милки назад...”
- Ебана работа, бос... - Владо спря да реже от месото - ... не слушат, бе!
- Накарай ги бе, Владика! – намеси се и Малкия, който наблегна на водката, но срещна критичния поглед на Големия.
- Оборотите падат, Владо. С тях и главите ни...
- Знам, бос. Ама на, две хиляди и двеста километра съм навъртял тая седмица. В главата им едно име пищи, Козел, та Козел...
- Нарочно е, брат ми, да знаеш! – Малкия тупна бясно с юмрук по масата, докато Големия Маргин запази мълчание.
“Все по-лошо и ще става, светице кьорава!” Големия капитулира в мислите си. Трябваше му изход. Не! Просто трябваше да направи нещо.
- Връщаш се на улицата, Владо! – изведнъж рязко заповяда той. – По десет хиляди евро давам за актуална информация на парче и още по толкова на глава за този, за когото разбера, че люлее люляка. Да му мисли обаче, ако някой зашуми в шумите... – заплаши го с пръст.
- На кура ще им пръдна само, бос! – с това изречение Владиката си набави омразата в очите на Малкия.
- Луднали са като на цигански панаир. – завърши Владиката и се наведе над чинията.
Големия Маргин разбра всичко. Копелето се беше продало. Миришеше му на мърша, а нюхът изобщо не го подвеждаше. Преглътна обидата, но и потърси спасение. Докато двамата с Малкия си чешеха езиците, Големия Маргин затвори една страница в себе си. Време беше да отвори друга...

******

- Добър вечер, господин Генерал.
- За теб може и да е вечер, пън такъв! – отговори сънено Гоцев, слагайки очилата и стъпвайки на пода. Погледна часовника и измъмри:
- Дано да е нещо важно за два и половина посред нощ...
- Идвам от Маргините.
- Запуши ли им устите?
- Засега, да.
- Браво, Владко. Браво, моето момче. – тутакси смени тона, наливайки си минерална вода. – Време ти е вече да пораснеш. – отпи с наслада.
- Старая се, господин Генерал.
- Сега затварям, прави си чекия и лягай...
Владиката подивя. Затвори апарата и изрева във възглавницата. От десет дена жена му и дъщеря му бяха в пълна неизвестност, а единствена информация и връзка с тях имаше Гоцев. Маргините, разбира се, не знаеха това...

******

Още един телефон нададе вой в същото време.
- Спиш ли, Козел?
- Отдавна забравих какво е сън, Генерале. Сега го наричам кома.
- Професия...
- Съдба... – замълча и попита:
- Пиян ли си, Генерале, или те е хванала психическа диария?
Гоцев се засмя в слушалката и съобщи:
- Току що ми докладваха, че от централата на “Шипка” са пратили факс, че подполковник Джон Хакел благополучно е напуснал България.
Нещо в Козела се скъса. Вместо да го зарадва тази новина, той почувства мъка или нещо подобно. ”Чакай ме в ада, Джон... там ще продължим...”. После, без да каже нищо повече, прекъсна връзката...

******

- Върни малкия Маргин в ареста! – изведнъж заповяда Козела, разлиствайки вестника.
- Ще разлая кучетата, колега! Вратовете ще си изгризат от бяс.
- Това е целта. – усмихна се доволно Иван Милетиев.
Гоцев наля още водка. “Мама му стара и копелето! Водката го държи на крака...”, помисли си той. И беше прав. Козела отдавна се държеше на огнена вода. Тя му помагаше да мисли, да действа, да спи, ...да живее...
- За мен работи и един от адвокатите им...
- Груба грешка. Надушат ли го, с тях е свършено. Имаме нужда от резултати, не от скандали, генерале.
“Прав е, да му ебеш майката!”, почувства и вътрешна критика Гоцев, но на глас каза:
- Мога още днес да го разкарам.
- Можеш да правиш добра пропаганда само тогава, когато си даваш вид, че въобще не я правиш. Затвори им кепенците! – изкашля се и довърши: - На всички.
- Автогол!?
- Вкарай си го ти, но ще спечелиш мача...
Гоцев се замисли.

******

Като бивш командир на прословутия “Ескадрон на смъртта”, Козела знаеше, че да упражняваш тотален контрол над хора, трябва да вземеш страха им. Ако човек успееше да вземе страха на някой, то той можеше да го контролира завинаги. Това умение му трябваше сега.
Генерал Гоцев беше настанил бившия генерал Милетиев в една от най-луксозните вили на Първия в Бояна. Охрана, разбира се, нямаше, поне нагледно, но Козела с нюха си усещаше, че наоколо гъмжи от изроди.
- Трябва да им ударя по един кур на всички! – измрънка под носа си той, събличайки се. Навлече се с бял тишърт и черен анцуг. Слезе в кухнята, отвори хладилника, грабна бутилка “Данска”, наля си, сложи лед и отпи. Следващите минути Козела посвети на мисли, дерзания и стратегии.
Какво беше станало по дяволите! Страната, в която мислеше, че никога няма да се върне, страната, в която трябваше да се изпълнят десетките му смъртни присъди от кого ли не, се оказа последна дистанция и сигурна бърлога. Колко непредсказуемо шибан беше този свят...
На втората водка Козела реши да действа. Качи се в спалнята и отвори гардероба. Избра черен костюм “Армани”, риза - неглиже на “Клайн”, връзка “Фере”, обля се обилно с “Паша”, навлече обувки от крокодилска кожа на “Гучи” и се огледа в огледалото.
Фокусирайки мършавия мизерник в огромното огледало, Козела се почувства отвратен. Безсрамно лукавото му лице, продрано от пластични операции, лъжливо-продънените очи и миризливата му уста, разриха нервната му система до пълен крах. Запали цигара и слезе на долния етаж. Сипа си водка и за пореден път разбра, че тя не му е достатъчна. Трябваше му нещо силно и той реши да си го набави. Излезе на партера. Там двама дебеловрати типа, вгледани един в друг, се мъчеха да си докажат кой от кой е по-тъп.
Спореха за футбол.
- Има ли коли в гаража? – ревна в лицата им той.
- Ъхъ... - измрънка единият.
- Е...? – Козела се направи на остроумен.
- Два джипа “Ланд” и един баварец. – докладва другият.
- Какъв е баварецът?
- Черен, шестица.
- Извади го! До две минути да е отпред.
На оня не му трябваха повече думи. Отлетя като ебан циганин в казарма с мръсна газ.
Документите, с които се подвизаваше в България, дадени му от Гоцев, бяха на името на някой си пенсиониран полковник Иван Милев от Вътрешното министерство. Тези, с които беше влязъл в България, бяха прекалено опасни, затова Козела ги унищожи в банята. Прибра във вътрешността на сакото си новите документи и напусна вилата, връхлитайки в бавареца и отлитайки с пилаж.

******

Паркира на паркинга пред ЦУМ и реши да разкърши снага. Старата София. Огледа се и сякаш нещо му домиля.
“Ако не друго, поне ще умреш с наслада, Козел!”, с тези мисли ангажира съзнанието си, докато се радваше на фонтаните пред президентството. Каква пародия само. Обявеният за най-опасен бандит от всички служби, населяващи тази земя, тътреше ценния си задник из центъра на София и се радваше на живота. Пешеходният патрул пред президентството го изгледа подозрително. Козела се засмя вътрешно.
“Яжте ми кура, лилави шушляци! В ръцете сте ми вече...”, изби го някакъв стар комплекс, но той реши да не му обръща внимание.
До един и половина през нощта Козела обикаляше из елитните клубове на нощна София. Набави си и твърдо гориво, нашмърка се за разкош и прекрачи прага на поредния бърдак. Цялото помещение се друсаше от модерна чалга, разврат, дрога и алкохол. Козела се облегна на бара, погледна студено бармана и изкрещя:
- Водка!
Без да шава много-много барманът му наля сто грама “Смирнофф”, сложи купичка с лед до него и му изкрещя в ухото:
- Петнайсет кинта, баровец!
Козела извади от джоба на панталоните си пачка евро отброи петдесет и му ги подхвърли като фризби.
- И да се обръснеш, шушлек... – кресна заядливо той в лицето на младото яре, взе чашата и закрачи напред. Премина през дансинга, където плувнали в страст и пот танцуваха деца на години, достойни да се нарекат негови внуци. Докато крачеше из дансинга, Козела изгълта стограмката и я пъхна в ръката на първия танцуващ.
Застана пред сепаретата и се огледа. Потърси с поглед ВИП сепарето. Намери го и закрачи смело натам. Сепарето се намираше на второто ниво в клуба, гледаха се само тъмните стъкла и един женски силует.
Натресе се направо и без да почука. Вътре дрогирана, напъпила, полугола блондинка го изгледа с кръвнишки поглед и извика:
- Какво искаш, бе?
- Путка. - отговори Козела. – Черпи едно...
- Навличаш си доста проблеми, деди, по-добре изчезвай, докато Червото не е дошъл.
Без да каже нищо повече, Козела й зашлеви здрав през лицето, хвана я за косата и я изхвърли навън. После седна на канапето срещу вратата, бавно извади зигзауера, който срещу сто евро прикри от охраната, запали цигара и зачака търпеливо.
Бясното й гадже буквално с влетя бяс през вратата, подкрепен от дебеловрат мъжага. Виждайки Козела, с насочения наган, охладиха страстите. Двамата замръзнаха на място.
- Последният да затвори вратата! – заповяда той.
Дебеловратият се подчини. Тътенът от чалгата намаля и Козела заповяда с по-тих глас:
- Сядайте кой къде намери! Ще пиете ли нещо? – размърда патлака Милетиев.
- Кой си ти? – попита Червото с онемял глас. Наистина си му отиваше тоя прякор, мама му стара. Чисто черво си беше тая мутра.
- Търся си компания, пичове. Скучно ми е.
- Не си улучил мястото!
- Напротив. Най-сетне попаднах на него. Чакаме ли още компания?
Мълчание.
- Нещо не ме разбрахте май, момчета... – каза с изкуствена усмивка той.
После изстреля един куршум в сепарето. Дупката зейна буквално на сантиметър-два от ташаците на Червото.
- Партерната охрана ни извика... – задъхано се включи дебелият - ...Мима ревнала първо на тях!
- Чудесно. Къде е задният изход...

******

След като успя да измъкне от клуба собственика заедно с главния охранител под носа на над двадесет гавази, Козела усети в себе си онази мощ, онзи здрав щит в психиката, който го направи от просто ченге супер хамър. Силите и амбицията за живот му се връщаха и той кипеше от щастие.
„Мама й да еба и коката, какви чудеса върши...”, помисли си Козела с нагласата да изшмърка поредната доза блаженство в първия удобен момент.
Червото караше, а Дебелият, замръзнал до него на предната седалка, дъвчеше устните си и от време на време хвърляше по един бърз поглед в огледалото.
- Трепериш ли... – подкачи го Козела, държейки здраво патлака в ръка - ... да не се насереш само.
В очите на говедото видя ярост. С дълбокото си мълчание и проникновен поглед, Дебелия сякаш му казваше “Свали пистолета и ще видиш кой ще е първият насран!” Това се хареса на Козела.
Изнизаха се от София по Цариградско. Няколко километра извън столицата Козела заповяда на Червото да намери подходяща отбивка.
- Колко ти плаща?
Козела се обърна към Дебелия, когато тримата застанаха очи в очи. Наложи се да повтори въпроса, преди говедото да каже:
- Шестотин на седмица.
- Лева?
- Няма такава валута. - отговори гавазът остроумно и допълни. – евро.
Тогава Милетиев извади от джоба на панталоните си пачка евро и я хвърли на земята.
- Тук са около пет хиляди.
- За какво? – вдигна рамене охраната.
Червото ги гледаше обезумял.
- За него. – посочи шефът му. Червото трепна и се обърна с жаден поглед към служителя си.
- Ама... – Дебелия се направи, че вдява трудно.
- Пет бона ли струвам, бе прасе! - нервната система на Червото не издържа. Това даде наклон в решението на охранителя. Скочи, грабна парите и измърмори в очите на шефа си:
- И в двата случая може би съм мъртъв, ама тоя ми харесва повече. – и му зашлеви здрав в устата.
Червото се строполи назад, изплю зъб и понечи да каже нещо. Последва втори ритник и Козела изкрещя:
- Стоп!
Всичко замръзна.
- Не съм казал бой, прасе.
Говедото замръзна. Даде откат назад и взе да се оправдава:
- Ше потичаш да го гръмна за пет бона...
- Не съм казал гърмене, дебелак! Казвам ебане...
- Моля! – Червото ревна и изплю кръв.
Дебелият стоя вдървен, докато не се чу поредния вик на Козела:
- Чакам, лайно!
Минута по-късно, Червото се гърчеше в ръцете на Дебелия. Гавазинът навря лицето му в земята, скъса дънките му и бръснатият му лайнян гъз светна на лунната светлина. Червото изяде още един във врата и взе да диша тежко без сили. Дебелият свали гащите, надърви дебелият си чеп и точно преди кулминационния момент Козела изстреля куршум в главата на Червото. Копелето повече не мръдна. Дебелият вдигна гащите.
- Стига толкова. Може да съм звяр, но не съм изверг. – закопчай дюкяна и изчезвай.
- Къде? – огледа се говедото.
- Не ми разваляй кефа, прасе! С пет бона си в джоба, ако не можеш да се справиш с един труп и два крака, значи си бил пълна путка. – после извади кутията “Ротмънс”, писалка, драсна нещо и му я хвърли:
- Потърси ме на този телефон след седмица. Ще вдигна, ако не чуя нищо за теб и Червото. Справиш ли се, очаква те подобен дневен хонорар. – после му обърна гръб и закрачи към бавареца.
- Ей... – изведнъж извика Дебелия.
- А?
- Кого да търся.
- Бай Иван. – отговори бившата барета и тресна вратата. После излетя по магистралата.

******

Козела летеше с над сто и осемдесет, пусна нощно радио и отвори прозореца. След бензиностанцията на “Лукойл”, точно преди София, без да откъсва очи от огледалото, Козела намали скоростта. Издебна удобен момент и удари рязко спирачки. Дръпна ръчната и колата се завъртя на сто и осемдесет градуса. Черният форд “Ескорд” въпреки навременната намеса на шофиращия, се удари в бавареца.
Козела бръкна под седалката, извади късото “Узи” и изкрещя. С първия откос свали прозореца, с втория надупчи като решетъчна лъжица натресения автомобил.
Когато се убеди, че онези вътре няма да ги бъде, Козела скочи навън и отиде до тях. Вътре нямаше жива душа. Три трупа се бяха гушнали един в друг сред кълбо от стъкла и дим. Разрови в сакото на шофьора извади служебната карта и се засмя искрено. Както винаги нюхът му не го беше предал.
- Едно на нула, генерале. – радостно извика той и се върна в колата си. Запали и излетя...

******

В пет и половина през нощта събудиха генерал Гоцев, за да му докладват за страшното меле на магистралата. Сутринта, с болна физиономия, той влезе във вилата и завари Козела да пие чай в градината със сутрешната преса в ръка.
- Как спа, Козел? – попита го през зъби.
- Като къпан – отговори генерал Милетиев. – Чай или кафе?
- Кафе... – едва промълви Гоцев, усещайки огромния си трън в гащите.
“Добре дошъл на палубата”, усмихна се Козела в себе си. “Сега май аз съм капитанът...”
- Зле ли ви е, Генерале? – попита саркастично той.
- Бил съм и по-добре – отговори Гоцев и стана. Върна се с чаша уиски в ръка.
- Ами, ако те изтъргувам, Козел? - на третата глътка събра смелост Гоцев.
- Отговорът на въпроса ти е в самия него – съвсем спокойно отговори Козела и довърши с по-сериозна интонация: - Името ти говори, че не си самоубиец.
- Не ми даваш друг избор, Козел.
- Напротив, Генерале. Доказах ти, че ние с теб двамата сме партньори. Равен с равен. Аз не работя за никого.
- Трудно се изплюват и преглъщат мъжките думи.
- Самият факт, че те чакам на закуска, съвсем спокоен, говори ли ти нещо?
- Да – отговори Гоцев и стана.
Нещо не го свърташе на едно място.
- Тази нощ трима истински професионалисти оставиха децата си сираци, заради една глупост.
- Повече не ги прави тогава, Генерале... – измрънка Козела и върна погледа си над вестника.

******

След едноседмичен мониторинг над всички средства за информация в България, Козела разбра, че си има работа с роден гений. Червото беше изчезнал безследно и не липсваше на никого. Страхотно потушаване. Затова, без изобщо да му мисли, Козела извика в слушалката след като прие разговора:
- Умееш да оцеляваш, Дебел!
- Офертата важи ли, бай Иване?
- За такива като теб - да. Готов ли си за новата мисия.
- Стига да не жалиш парите.
Дрезгавият смях на Милетиев го успокои.
- С кола ли си? – изведнъж попита Козела сериозен.
- Разбира се.
- Отговаряй ми само с да и не, глиган! – изрева.
- Да, бай Иване.
- Бягай, тогава, до Долен Лозен и ми звънни.
- До...?
Нямаше време за игри. Козела прекъсна връзката...

******

Козела прати Дебелия в изоставена къща на края на Долни Лозен, Софийско.
- В дървената барака е строшен бавареца от онази вечер.
Пак прекъсна.
- Вътре съм – след малко го набра говедото.
- В жабката има плик с инструкции. Под нея друг с петнадесет хиляди евро. Това е наградата ти, ако се справиш, Дебел!
- Да.
- Изхвърли този телефон. Ако се справиш, на посочената дата в инструкциите ще бъда в китайския ресторант на “Плиска”. Чао! – И затвори. Отвори апарата и изхвърли СИМ картата в канализацията. После пусна обилно водата.

******

Четирийсет минути по-късно спецотряд на НСБОП щурмува къщата. Хванаха Дебелия за ташаците, копелето пилеше гуми из околовръста и псуваше наред движението. Съборетината се оказа наследствен имот и единственият наследник беше някакъв луд болен инвалид, живеещ в психо-диспансер.

******

Същата вечер Козела се напи до неузнаваемост. Отдавна не си позволяваше този лукс. Събуди се след десет и половина със страшно главоболие. Губеше му се ден. “Клин - клин избива...” ревна в себе си той и потърси водката. Отпи глътка и влезе рязко в кенефа. Изхвърли всичко, което тялото му поиска и излезе съживен. Слезе в градината и свежият въздух зареди сетивата му. Поръча на охраната чай и седна под шатрата.
Гоцев дойде позеленял в дванадесет часа с почти всички авторитетни ежедневници в ръка.
- Виж! – плесна ги на масата той.
- Какво?
Взе единия и прочете.
“Убиха съпругата на основния свидетел срещу Маргините ...”
- Кой? – вдигна рамене Милетиев.
- Какво става тук, Козел! – Гоцев удари с юмрук по масата.
- Ставаш смешен, Генерале.
- Аут си, Козел!
- Успокой се и помисли. Кой има интерес?
- Да, кой...? Кой праща мутри да тършуват из Долни Лозен?!
- А, това ли... – бившата барета избухна в дрезгав смях - ...имам нужда от някои контакти, пратих момчето да ме свърже. Мисля, че имахме сделка, Генерале.
- И аз така...
- За това, вместо да се дървем като сърдити старчета, давай да действаме, че тия луднали копеленца ше ни ебат майката...
Гоцев се умълча.
- Докарай ми къртицата при братята. Под ръка ли е?
- Да - отговори студено Гоцев.
- Прати да го извикат час по-скоро.
“Отлична работа, момче...”, зарадва се Козела, оставайки сам и съзерцавайки с кеф пресата.

******

Големия Маргин посрещна новината на закуска и онемя. Страшен ход. В момента снимката му блестеше на всички първи страници по вестниците. “Това послание ли е, Козел?...”, констатира след дълго дерзание той и разбра, че има много малко време да го разгадае...

Няма коментари: