неделя, 10 октомври 2010 г.

ГНУС МЕ Е ОТ ЕДНА БЪЛГАРСКА ЖУРНАЛИСТКА!

Веселин СТАМЕНОВ
За тези, които следят моето развитие в творческия ми процес, може би е бил доста странен моментът, в който реших да се пробвам на журналистическото поприще- почувствах потенциал и желание за работа в себе си и реших да се отдам на поредното предизвикателство на перото си. Реших да влея името си в една гилдия, определена не случайно като четвърта власт, защото вярвах в нейната сила и висока позиция. Направих го!

Има една стара приказка, че най-много сълзи идват от сбъднатите мечти. Това е нещо като ресторант, който си мечтаел да посетиш, да си поръчаш нещо, което си мечтал да опиташ с години и накрая да се окаже, че манджата е била прекалено пикантна за теб. Метафората не е моя, но много ми харесва. Така стана с поредното ми „самообявяване”. Този път като деец в българската журналистика. Е, честно да ви кажа, погнусих се! Толкова интриги, злоба и злорадство и в най-долните слоеве на обществото, с които не крия, че съм имал допир. Примерът, който ще дам, ме провокира да напиша тази статия и може би сложи точката на пречупване да се опълча на цяла една гилдия.

Преди около десетина дни на пазара излезе документалната ми книга „Безследно изчезналите деца на България”. За голяма моя радост тя се прие доста добре от публиката и доказа, че ако съумееш да събудиш сърцата на хората, те наистина ще затуптят като едно. Да, ама това не угоди на някои мои „колеги”. Проядени от завистта и злобата си, така както зъбните им протези са разяли умъртвения от алкохола венец, те решиха да покажат на младия и зелен Стаменов – какво се вика истинска журналистика. Такава, каквато той никога не е видял и поради факта, че е некадърен няма как да усети. Започна такова плюене, че от произведения материал може да се напълни целия скандално известен язовир „Ивайловград”. До тук лошо няма! Никой не е длъжен да ме харесва или да е добър човек! Това, което ме втрещи обаче е случаят с някои от хората, чиито случаи съм описал в книгата. Първи в списъкът е печално известният мъж – герой Тодор Деянов. Човекът, който воюва с едва държавна машина и същият този, който медиите забравиха от години. В телефонен разговор, който проведох с него на 09.10.2010 г. в 18.10 часа, той ми сподели, че дори дни преди излизането на книгата ми, колежка журналистка се е свързала с него и забележете – предложила му да плюе по мен. Нарекла ме „използвач” , „паразит”, „правел съм помен с чужда пита” и какво ли още не... После настояла той да реагира по някакъв начин. Тодор Деянов е умен, дори премъдър човек, за да падне толкова долу. Сподели ми този факт като нещо незначително и отчаяно ми казва, че единственото нещо, което иска е да помага на хората с подобни на него проблеми. Той отказал на колежката, чието име от чиста проба устна хигиена няма да спомена. Така правят истинските хора... Същата после е търсила контакти и с други родители със същата цел. Странно или нещо нормално...?

Какво излиза? Че един самообявил се за писател, издал седем книги, преиздал четири от тях, човек, пишещ… е един от най-големите престъпници в държавата. Така, може би, както Хайтов е „престъпник”, отдавайки живота си за паметта на Левски. Така, както десетките наши колеги, които са описали или излъчили по телевизията драма след драма от истинския живот на България....

Единият от родителите, които ми писаха във Фейсбук, ми го каза направо – „опитват се да ни скарат, за да не се занимаваме с основната тема. А тя е, че в България продължават да гинат, да изчезват,без да бъдат откриван, да изнасилват деца... И когато се опитваш да говориш по тази тема, те изкарват малоумен, паразит или луд... Е, мама му стара, има ли нещо по-очевадно? Това, което ни прояжда и ни съсипва като нация е едно единствено нещо – злобата и завистта. Убеден съм, че точно тук ще ме разберете всички, уважаеми читатели!

Написах тази статия, не за защита, а за нападение. Нападения над жалката журналистика, угодната, злобната, продажната и ... некадърната. Нека я има, за да може истинският читател да я отсява. Но тя трябва да бъде сочена. Правете го постоянно! Така, както обществото сваля от ефир дадено предаване, смазвайки неговия рейтинг. Така, както обществото убива един продажен вестник, отказвайки да го купува, така както писатели изчезват за това, че само мама, татко и леля са купили книгите им, така както журналисти се прояждат от злоба и завист, когато никой не влиза в сайтовете им. От това по-голямо наказание няма!

Един мой редактор и личен приятел ми каза: „Весо, не се занимавай с тези глупости. Остави да ти правят реклама. Няма нищо по-успешно от черния пи ар...” Да, ама аз не я искам тази реклама! Това е и причината да се реша да го кажа публично. Искам да кажа на плювалите журналисти, решили да опорочат паметта на децата на България да си държат професията. Да си държат титлата „журналист”. Наврете си я отзад, колеги! Аз се отказвам от нея! Толкова долу не съм падал и в най-тежките си години. Историята е доказала, че един престъпник или звяр може да има по-голямо сърце от всеки благородник! Покойният Васил Илиев беше казал: „Да, престъпник съм, но поне си го признавам...” Аз също си признавам – откраднах титлата „писател” и „журналист”, но смятам, че с години си ги заслужих. Нямам нито диплома, нито ценз за това, защото улицата и животът е моят университет. Дипломата ми се дава от читателите. Такива, каквито вие отдавна нямате....
Изразявам личната си благодарност към хората, които разбраха целта на книгата и творчеството ми. Благодаря им!



1 коментар:

ana vantova каза...

takiva jurnalisti koito obi4at da kritikuvat vinagi 6te ima vesko gore glavata i napred vajnoto e 4e 4itatelite te priznavat i viarvat v teb