петък, 6 август 2010 г.

ДОКТОРСКА СМЪРТ В ДВОРА НА КАДАФИ!Мистериозни историии за СПИН, български доктори и Либия..Не разказани досега!..




На 4 януари 2001 г. Министерството на външните работи съобщи следното:
„МВнР не е било сезирано по какъвто и да е начин за „съмнителни обстоятелства” около смъртта на д-р Петър Крумов и следователно не може да вземе отношение по съдържащите се хипотези в тази връзка за българин, разследвал СПИН-а в Либия, който умрял мистериозно.”
На експертите в Министерството на външните работи и на Ведомствената комисия по случая със задържаните български медици в Либия е известно, че д-р Петър Крумов е работил над десет години в Либия. Той е бил един от първите специалисти, създали кръвната банка в Триполи. Имали са му огромно доверие – избрали са го за един от ръководителите на хемологията. Това е рядко изключение за чужденец на висша длъжност. Заемал е втория по важност пост.
Д-р Петко Крумов е поддържал постоянни отношения с посолството на България в Триполи. Дипломатите не са сигнализирали в София за каквито и да е по-странни обстоятелства нито около евентуално негово заболяване, нито след смъртта му през есента на 1998 г.
Смъртният му акт № 55 от 13.10.1998 г. е издаден от посолството на България в Триполи. Той е написан върху основата на получените от болницата документи за смъртта. Те включват заключение на съдебен лекар, на представител на прокуратурата и на компетентните административни органи. Направени са на 10.10.1998 г. и в тях се посочва, че е починал в 20,15 часа на 8 октомври в болница „Ал Хара”, в която е работел и е бил хоспитализиран. Като причина за смъртта е посочен „спад на сърдечната дейност и дишането от сърдечна болест”.
Подозрително е, че заболяването – инфаркт, не е отбелязано, макар че става дума точно за него. Още по-подозрително е, че пациентът е открит в… тоалетната на болницата, въпреки че по документи се е намирал в интензивното отделение на клиниката. Подключен към системите, той въобще не би могъл да стане от леглото, камо ли пък незабелязан. Но така или иначе, никой не повдига въпроса.
Българинът умира след най-отговорната задача, която е получавал. Д-р Петър Крумов е разследвал лично по поръчка на Муамар Кадафи случая със СПИН в Бенгази - далеч преди там да дойдат сестрите ни.
Знаел е и за лагера на бившия диктатор на африканската държава Уганда – ген. Иди Амин, намерил прием при Полковника след смъкването му от власт. Вероятно е бил информиран както за човекоядството му, така и за харема от булки – почти всичките болни от СПИН. Според бившия ни вицеконсул Валентин Ников българският лекар лично е предупредил нашите дипломати да внимават, защото се е появило сериозно огнище на епидемия в Либия. Направил го е неофициално, по приятелска линия.
- Той знаеше, че официално не може да го каже, защото ще му отиде главата – казва Ников. – Той беше заместник на хемолабораторията в Триполи, негов шеф беше един сърбин, но и двамата вече са покойници. Крумов почина преди, а сърбинът – след инцидента с нашите медици през 1999 г.
И това може да е случайност, но нещо много се нароиха. Алогичното е, че страната ни не е направила нищо, за да провери обстоятелствата около смъртта на нашия гражданин или поне да връчи протестна нота. Но така е направил Белград за своя човек след неубедителните обяснения за някаква катастрофа. Освен това, ако „инфарктът” е бил мотивиран от изтичането на информация, то една от възможните и най-вероятно според логиката място е точно персоналът на българското посолство в Триполи!
Тази хипотеза за предателство също не е разследвана.
Освен тази странна смърт се срещат и други.
Например според роднините на българската медицинска сестра Николина Дамянова тя е умряла при мистериозни обстоятелства.
Дамянова загива на 17 ноември 2000 г. при катастрофа. Близките й обаче са в пълно неведение за обстоятелствата и виновниците за смъртта й поради многото и различни версии.
Непосредствено преди гибелта й тя се е возила в автомобил на офицер от службите на Джамахирията – Абдарзак Омар Халфала.
Либиецът предизвиква катастрофата и тялото на Дамянова е изхвърлено от колата. В колата е пътувал и българин, който става очевидец на смъртта на медицинската сестра. Но Юлиан Стоянов здраво си е затворил устата – нищо не помнел от случилото се. Според една от версиите либийският приятел – офицер е бил много надълбоко в делото “Бенгази”. Кой знае защо, Софийският градски съд, който трябваше да го съди задочно, започна делото срещу съвсем друго лице – Абдул Ер Раззак, представен като обикновен шофьор.
Поредната случайност е на 25 септември 2003 г.
Тогава в жилището й в Бенгази беше открита обесена българска медицинска сестра. Тя е била сред групата на първоначално задържаните по процеса наши сънародници – една сред онези 24-а, прибрани в нощта на 8 срещу 9 февруари 1999 г. Според говорителя на Министерството на външните работи Любомир Тодоров, вероятната причина за смъртта й е самоубийство. Аутопсия на трупа обаче не е правена от български медици, макар че по българските закони тя е задължителна в такива случаи. Тялото е било докарано у нас в запечатан оловен ковчег. Капакът му никога не е повдиган заради напредналия стадий на разложение. Такава е официалната версия.
Преди Коледа същата година смъртната “епидемия”, родена от либийската връзка, взе поредните си жертви.
На 16 декември 2003 г. Овъглени трупове бяха изнесени от руините на почернял от пламъците апартамент. Четирима души изгоряха като факли при пожар в дома си на петия етаж в блок № 1 на столичния квартал “Слатина”. Огънят изпепели 50-годишния Димитър Димов, съпругата му Доля – фармацевтка по професия и 18-годишната им дъщеря Снежина – студентка по икономика и международни отношения – първи курс. Четвъртият загинал е дядото Димо Димов.
Чул се взрив и коридорът на апартамента неочаквано е избухнал в пламъци. Светкавично те се разраснали из всички помещения. Пристигналите коли на пожарната (цели пет на брой) едва успели да ги потушат. Според огнеборците семейството е било заклещено в огнен капан. От високата температура заключената от 4 страни блиндирана врата на жилището се разширила и вклинила в стената. “Наложи се да изрежем пантите с мотофлекс”, разказаха пожарникарите, “за да получим достъп.”
Апартаментът е с парно отопление. Семейството е заможно, така че едва ли е икономисвало от топлината. Една от версиите говори за умишлено подпалване – сигурно с туба бензин, излят под прага на вратата. На него вероятно се дължи и взривното разрастване на огъня, особено високата температура – изкривила дори закалената стомана, както трудностите при угасяне на пожара.
Обаче в крайна сметка родното правораздаване прие, че става дума за нещастен случай и нищо повече. В отдушника на антрето (по стандарт в България антретата нямат отдушници) попаднал неугасен фас от цигара. Така пламнала дървената ламперия в коридора, сочи експертното заключение (опитайте се да подпалите дърво, дори сухо, с незагасена цигара – резултат няма да има!). Но дори и в тази версия би трябвало да има следствие срещу неизвестен извършител за причинена смърт по непредпазливост. А няма!
Би могло да се повярва на извода на специалистите, ако обаче не се познава единият от мъртвите.
Бащата Димитър Димов е бившият председател на авиокомпания “Балкан” в Сирия и Либия. Бил е на тези длъжности до онзи момент, в който избухва скандала с протестните дипломатически ноти във връзка със скъпоценния кръг “Сапфир”. Авиокомпанията по онова време също е превозвач на спецпратките, макар и приватизирана от скандалния евреин Гад Зееви. Нейните самолети са чартирани от други компании – някои, от които се свързват с оръжейния търговец Виктор Бут и така са кацали в арабските и африкански страни, в Либия и Ирак.
Ясно е, че Димов е знаел нездравословно много – достатъчно, за да загине. Странно е обаче, че това не е станало през 1999 г. По време на сапфирения скандал – не е катастрофирал, не е получил разрив на сърцето, не е разтресен от тока на завинтвана електрическа крушка и т.н. Изгорял е тогава, когато Муамар Кадафи за трети път – отново по изключение за такъв несъответстващ му ранг, приема за личен разговор външният министър на България.
Димитър Димов е опечен от огъня тогава, когато немските съдилища произнасят присъдите на тамошните оръжейни трафиканти, закупували пушкалата от България и изпращали ги за трансфериране от Либия. Изпепелен е тогава, когато Берлин иска екстрадирането на един от посредниците – Сахиб Абд ал Хаддад от София. Изгаря преди да бъде изпълнено решението на едно от тамошните съдилища да бъде призован като свидетел!
Наистина, парите не миришат! Дори да смърдят и вонят на овъглено човешко месо на родители и деца!
За малко по този път или по пътя на сестрите не щеше да се отправи и проф. д-р Петър Червеняков.
Той е сред най-известните гръдни хирурзи и дълги години работеше в либийския еквивалент на нашата Правителствена болница. Почти никъде не се знае, дори и по спецслужбите, че почти веднага след идването си на власт Муамар Кадафи е претърпял тежка автомобилна катастрофа. Тя го е оставила със счупени ребра. Червеняков беше един от личните му и най-доверени лекари. Дъщерята на вожда – Айша, също е ползвала услугите му. Между впрочем, тя и досега има българка за лична сестра.
Това не попречи Червеняков да бъде набеден за причинена смърт на пациент. Явно Полковника беше решил да започне поредния рунд на изнудване в някакви тайни договорки – обаче този път прицелвайки се много нависоко в родния елит.
Бащата на една от видните фигури в БСП и бивш министър на правосъдието ни – Младен Червеняков, обаче лесно се отърва. Този път българската държава социалистическата партия реагираха светкавично и безкомпромисно. Натискът върху Триполи беше многостранен. Обаче колегата му – д-р Антон Ботев нямаше чак такъв късмет и беше привлечен като обвиняем.
Най-парадоксалното е, че Кадафи хем съдеше медицинските ни сестри, хем нямаше доверие на никого освен на българския медицински персонал. Може би то идваше от онези дни на американската атака срещу бункера му, когато нашите лекари са били заедно с него и семейството му и са изнасяли роднините му на ръце от развалините на убежището. Или от обстоятелството, че жена му Сафие е медицинска сестра – компетентна е да оцени професионализма на работещите в тази област.
Но не само нашите лекари и сестри се котираха толкова високо. Не малко време личен масажист на ръководителя на революцията беше кинезитерапевтката Емилия Дъскарева. Заедно с нея работеха още седем българки. Лекарката на либийския премиер също е българка и както се изрази самият той – „моя приятелка”.
Затова е интересен въпросът защо вождът на революцията избра българките като своя изкупителна жертва за СПИН-а в Либия, като своя разменна монета за случая „Локърби”.
Арабски дипломанти обясняват избора със следните причини: българите са безпомощни и бавни като реакция на гражданското общество и на държавно равнище; не са задружни; свободни са в поведение и отношения; създават впечатление, че могат да направят всичко за пари и идват в Африка с тази единствена цел; опознати са като типажи, тъй като са наблюдавани с години при присъствието им в Либия; тяхната страна е била вече замесвана в подобни случаи и затова обвиненията ще изглеждат правдоподобни.
И още – родните власти са въртели сделки с Кадафи и затова са били уязвими при по-твърда позиция. Медицинският персонал безспорно е имал вина за заразяването – въпросът е дали е умишлена или неумишлена.
Може би затова в своя указ (и обръщението си по повод освобождаването на сестрите) президентът Георги Първанов грижливо избяга от думата „помилване”. Той предпочете друго слово – „опрощаване”. Помилването е съдебната мярка за отмяна на някакво наказание на конкретно лице, докато опрощаването е моралната мярка при грях на съвестта. Помилването е акт на държавната власт според българските закони, докато опрощаването е акт на същата власт, но формулиран така по международни причини.
Факт е, че и медицинските ни сестри, и дипломатите ни, и разноцветните министри и премиери, и президентите ни, дори и обществото ни като своеобразен фон на разиграната драма се оказаха изключително неравностойни противници на Кадафи.
Наистина ли бяха противници? А дали не бяха тайни съюзници?

Екип на в-к “Папарак”

Няма коментари: