четвъртък, 17 юни 2010 г.

ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРО - ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ!


Първичното обяснение за рязката промяна във външната политиката на Турция спрямо държавата Израел, отчасти спрямо дългогодишният съюзник САЩ и последвалите събитията в Газа, се налага от факта, че ЕС открито отказва да приеме ислямската държава в своето семейство. Но този извод не е безспорен.Той следва обаче логиката на цялата европейска политика и се налага само като една от няколкото причини довели до трагедията с хуманитарния конвой. Безспорен е един друг факт- нелогичната на моменти, дори неадекватна и непоследователна политика на ЕС. Първо, спрямо доминанта САЩ, на второ място спрямо надигащата глава Русия, на следващо място спрямо Палестина и Иран, в частност държавата Израел, не на последно място именно спрямо Турция. От една страна, Европа не иска Турция, защото държавата не покрива европейските ценности, въпреки, че на тази тема може дълго да се спекулира като конкретен пример за това са България и Румъния, спрямо които се налагат различни стандарти на поведение в сравнение с предходната вълна от присъединили се държави. Като между другото се налагат дори различни стандарти именно между България и Румъния, която безспорно е по-толерирана. Този двоен стандарт на вътрешна политика обаче е пренесен и в цялата външна политика на Европейския съюз. От друга страна, ЕС не желае Турция в Европа по чисто историко-географски причини, което не е изненада, но някак си не се връзва с разградения двор именно на този Европейски съюз. От трета страна, държави като Франция открито се противопоставят на потенциалното присъединяване в общността и то логично предвид проблемите на тази държава във вътрешно-политически аспект. Но такива проблеми предстоят дори в държави като Швейцария, която очевидно не може да се справи с имигрантите от арабски произход. Налага се впечатлението, че Европа се превръща в заложник на годините на толерантност и на отваряне, на размахването на етническите карти, на прокламирането на определени хуманни ценности. Но всичко това не беше придружено от прогнозиране на последиците, на евентуалните културни и религиозни различия. Не Европа цивилизова и култивира азиатските пришълци, а сякаш те започнаха постепенно да я превземат от вътре, една свежа, но непридвидима кръв. Защото Европа не само застаря, но сякаш и се разглези от годините на икономическа стабилност и липса на политически емоции. Изведнъж обаче в лицето на Турция европейските лидери видяха заплаха за своето спокойствие и реагираха като ужилени, забравяйки, че турската икономика би се наредила на шесто място в ЕС, ако държавата беше приета, забравяйки, че тя години наред беше основния фактор на стабилност в Близкия изток, поемайки голяма част от негативите на американската политика в региона и в Азия като цяло. Сега обаче, същата тази ориенталска държава има независима икономика и за изненада на заспалите европейци самостоятелна външна политика, разминаваща се драстично от тази на САЩ. Сънят в Европа доведе до ретроактивиране на ислямистките ценности във вътрешно политически аспект за Турция, логично и постепенно и във външната й политика. И сякаш съпротивата срещу това явление не беше особено голяма от страна както на световните политическите мастодонти, така и на отговорните фактори в самата Турция. И като се има превид характера на политическия проект на Ердоган, сякаш неприятностите тепърва предстоят. На Турция ръкопляска голяма част от арабския свят-естествено, но на Турция ръкопляскат и съвсем различни политически системи-като тази на Русия и на Бразилия. Дори част от европейските лидери. Странно или логично. По-скоро логично. Преди месец Турция ядоса САЩ, като обяви, че заедно с Бразилия е договорила сделка с Иран за облекчаване на ядрената безизходица, а по-късно прие иранския президент Махмуд Ахмадинеджад и руския министър-председател Владимир Путин на среща на високо равнище по регионалната сигурност в Истанбул, демонстрирайки открито симпатии и затопляне на отношенията. На пръв поглед този факт директно удря по външната политика на САЩ в региона-САЩ действат по двата най-неотложни за тях въпроса - ядрената програма на Иран и израелско-палестинския мирен процес. Турция на практика се опитва тотално да прекрои политическата карта на Близкия изток, донякъде и в Азия като цяло, превръщайки се първо в регионален, в последствие и в по-мащабен играч. Но този процес е дълъг и надали ще се получи въобще, тъй като нито една от световните сили няма интерес тази силна икономика да се превърне и в голям политически играч. Всъщност, основният проблем на тази държава е енергийната й зависимост от Русия, логично и от Иран. По-отношение на турската политика в Близкия изток първоночално се налагаше мнението, че окритата антипатия на Ердоган към правителството на министър-председателя Бенямин Нетаняху, е в основата на няколкогодишните междудържавни политическси проблеми. Парадоксът е, че това мнение се застъпваше отчасти от политическия елит в Израел. Последвалите събития в Газа обаче налагат преосмисляне на причините за трагичния инцидент. Само част от които са политиката на Европа спрямо Турция или вкорененото съчувствие на турците, в частност на ислямистите към палестинския въпрос. Една от основните причини е неразбирането в САЩ за регионалната турска политика, чиято основна цел, е амбицията държавата да се превърне от косвен в основен играч на близкоизточната политическа сцена, като индикация за това беше опита на Ердоган да посредничи за разрешаване на конфликта между Израел и Палестина. Друга индикация за това се крие в изказване на външния министър Даветоглу, който посочи в едно интервю, че силната икономика е в основата на политиката на Турция. Факт, който няма как да се обори. А и всеки един нормално мислещ политик знае, че силната икономика и добрата политика вървят ръка за ръка. Въпросът е, какво е добра политика? Простият отговор, политиката която обслужва съответния държавен и личен интерес. Независимо от тези факти обаче по-логичното обяснението за турското поведение в района на Газа, са проблемите на ислямистите във вътрешно политически аспект. А те не изглеждат никак малко. Касае се за ловък политически маньовър, чията скрита цел е укрепване на ислямистите като основна политическа сила. Защото основната маса от поддръжници на ислямистите, са дребни и средни икономически избиратели, голяма част от които с дребен или среден нароен бизнес. А тези хора не са твърди избиратели, както и лидерите на ислямистката партия не са от типа на онези обозначавани като хардлайнери. Защото тази партия се отличава с последователни идеи, но не и с последователна линия на политическо поведение. Но евентуалното закрепване на партията на вътрешно политическата сцена води до неприятния извод, че следващата стъпка действително би могла да бъде утвърждаването на Турция като регионален играч от чисто ислямистки тип и изоставяне на стремежа за влизане в Европа през парадния вход. И това придружено от едно активиране на изконно заложените имперски амбиции и възстановяване на отдавна умрели порядки. Надали Европа би дочакала подобно развитие на събитията и по-скоро логиката налага в крайна сметка тази държава да акостира на вътрешно европейския политически и икономически пристан, макар и след доста години, макар и при определени силови условия. Разбира се, това не означава, че на такъв развой трябва да се гледа спокойно. Но надали по-спокойно би изглеждала бъдеща политическа картина, в която Турция да заема място на лидер на арабския свят и то при условие, че това е генетично алогично.


адвокат Михаил Коен

Няма коментари: