сряда, 8 септември 2010 г.

ПИСАТЕЛКАТА МОНА ЧОБАН : ДЪРЖАВАТА УБИВА КУЛТУРАТА В БЪЛГАРИЯ!


Живеещата в Париж Мона Чобан блесна пред читателската аудитория с романите “Раз – два – три”, “Сексът не е повод за запознанство”, “Париж, 18”. Запозна ни с понятието за чиклит роман и привнесе нов философски аспект за общественото развитие, човешката същност на съвремието, женската му битност и предполагаемо бъдеще.


- В писмо до мен от август т. г. споменавате за негативни процеси в българската и в световната литература. Бихте ли конкретизирали тези процеси и причините, върху които се коренят: политически, социални, нравствени, етнически и пр?


- Негативни процеси навярно винаги и във всяка литература е имало и има. Но на някои неща, струва ми се е наложително да се обърне внимание. Например, като че ли книгата се превръща все повече в стока. А тя не е обикновена стока, обикновен предмет. Една книга в последно време се задържа на пазара, на щанда в книжарницата до месец, най-много два, след което остава забравена някъде по складове. Нереално ми се вижда да няма в книжарниците книги, излезли преди 3-4 години.
Липсва например в нашето публично пространство литературната критика. Като че ли тя е заменена от някаква авторова ПР кампания, която единствено цели да се продава дадена книга. И тази ПР кампания обикновено е в сутрешни информационни блокове или т.н. “шоу програми”. Липсват публицистичните задълбочени предавания за литература, както и литературните списания.
Темата май се очертава доста дълга...


- Каква е на този нерадостен фон ролята на писателя днес – политически ангажиран общественик, самотен констататор на събития и процеси, център на общественото мнение? Или ролята му е съвсем, съвсем друга?


- Мисля си, че писането е самотно и донякъде егоцентрично занимание. Ако някой има да каже нещо да го каже. Ако то е смислено и разумно, ако е добре казано, се получава добра литература. Някак си ми е изкуствено прилепването на етикети на автора. Несериозно звучи да се определя авторът като някак си ангажиран човек, който, пишейки, преднамерено иска да е такъв или онакъв. Авторът според мен е човек преди всичко. Човек, който изкарва отвътре навън себе си. Май тогава се получава литература – когато авторът е Човек, а не някой в роля.


- По какво се отличава, според Вас, тази роля от ролята на твореца примерно от началото на ХХ в.? Или тя е една и съща под различни украски – да бъде на пулса на обществените събития, или да се дистанцира от тях?


- Именно роля не бива да има писателят, според мен. Неговото единствено задължително право е да бъде честен и искрен.


- А каква е задачата на писателя от диаспората, който като Вас не е скъсал родовите си корени като спомен и като теми в творчеството си?


- Всеки автор сам избира темите си за писане. Едва ли това зависи от местоживеенето му. Местонаходището ни дава своята си гледна точка, но интересите ни се определят от нашето вътрешно “аз”. И с риск да се повторя -задачата на писателя може да бъде само искреност и честност.


- Считате ли за възможно българските автори в странство да се обединят така, както се обединиха колегите им в САЩ? Това ще помогне ли с нещо литературата в България, която се развива, според мен, по неясни и неуправляеми от самите писатели критерии?


- Литературата според мен се е развивала по някакви свои си закони, които не се определят от писателите, нито от издатели или читатели, а навярно от “сблъсъка” между тези три страни.
По повод на различните обединения и организации – приветствам всяка една от тях, която има реални действия. Повече от организирането на четения между колеги и по-конкретно от коронно вписваното в учредителните документи “... и всички дейности разрешени от закона”.


- Каква е картината на съвременната българска литература през Вашия поглед и преценка?


- Не съм убедена, че познавам напълно съвременната ни литуратура, за да давам оценка на пълната й картина. Но се надявам да е такава, каквато трябва да е. Издават се много български автори, което е добре, според мен. Много хора пишат, което също е добре. И отново ще се повторя - няма литературна критика, което не е съвсем добре. Успехът на даден автор в момента е предимно с икономически измерения, а не по литературни достойнства. Но вярвам, че животът винаги се развива закономерно, по някакви си негови закони. Значи и случващото се в литературата ни в момента си е съвсем закономерно, дори и не винаги да ни харесва.


- Чрез “Не е повод за запознанство” - пръв български чиклит роман, осъществихте връзка между нашата литература и новия жанр “чиклит” в световната белетристика. Кой всъщност е подтикът за неговото създаване?


- Според мен авторът създава винаги някакво лично произведение и не мисли дали прави връзка с нещо и дали угажда някому. Имала съм подтик да разкажа точно такава история и по този начин. За чиклит романът беше определен от издатели и журналисти. Аз лично не харесвам определенията, етикетите и навярно и за това те малко ме интересуват.


- Бихте ли се съгласили, че в книгата “Раз-два-три” ясно се усещат елементи на жанра чиклит, ако не и че самата книга е издържана в този жанр? Макар в по-завоалиран вариант?..


- “Раз, два, три” е любимата ми книга от моите книги и я считам за нещо много лично. И с риск отново да се повторя – ето, за това е нужна литературната критика, за да определя дадена книга, (ако това изобщо е нужно някому). А работата на автора, според мен, е да пише.


- Можем ли да говорим, че психологическата основа на чиклит е очакването на жената за промяна в битието й? Не толкова самата промяна...


- Очакването принципно е много по-дълъг процес от промяната. А доволството от промяната и доколко тя е желана винаги зависи от конкретния индивид. Ако започнем да определяме като чиклит всяко произведение, занимаващо се с женското очакване, рискуваме да вмъкнем в този “жанр” доста произведения от “Брулени хълмове” до наши дни. За това и не знам до колко е редно да характеризираме чак до там...


- Все още битува понятието “женска” литература – в поезията, в белетристиката, в по-редки случаи: в мемоарното наследство. Винаги там откриваме стремеж за разбиране. С какво чиклит надраства и обогатява стремежа на жената към разграждане на установените норми? Особено в деликатната сфера на любовта?


- Май е дошло времето, когато именно всякакви норми се разграждат, когато човек започва да гледа с друго око на себе си. Макар и много, много бавно. И хубавото е ,че този процес идва от самия човек, а не е обществена задача или решение на група хора. Дали един жанр може да разгради норми? Не знам. Дали го прави-още по-малко знам. Знам само, че в любовта е важно да я имам и даваме повече, отколкото да я искаме. Когато даваме любов, получаваме такава. Какво повече от това да иска човек?!


- Къде в този нов литературен жанр е границата между любовта, бягството от самотата и еротиката?


- В моята книга “Сексът не е повод за запознанство” еротиката присъства само в думата „секс” в заглавието. И навярно за съжаление. Считам, че еротиката в литературата, добре направената еротика като литература е много висока топка на писане, не е лъжица за всяка уста. И май малцина го умеят...


- Сексът коректив ли е на битовизма и на делничните вълни, заливащи жената пряко нейната същност и стремежи?


- Не, не мисля, че е коректив, особено щом битовизмът за 53 пропуснати обяда присъства още на първата страница в книгата. А и не мисля, че делникът е извън същността на една жена. На жената е заложено да продължи рода, да се погрижи за децата си. Е, при това положение как може делникът да е отделно от нейната същност? А и делникът не може да пречи на романтиката при правилната гледна точка. Другото е прекалена фантазия, присъща на някоя тинейджерка. Зрялата жена, надявам се, може да хване и романтиката, и битовизма под ръка и да вървят заедно. Може да направи битовизмите романтични...


- Каква е крайната цел на чиклит романите, освен споделяне на преживени житейски ситуации и душевни състояния? Има ли краен адресат в обществената нагласа?


- Каква е крайната цел на кой да е роман? Надявам се, че всеки автор, сядайки пред белия лист, има какво да каже. Но да го каже емоционално, искрено, а не угоднически. Тогава се получава и литература. Ако не, то веднага личи и тогава казваме, че читателят не му вярва. А чиклит е просто жанр, определен от някой, който едва ли е автор.


- Узряло ли е българското общество днес за чиклит посланията? Променя ли се психологията на българската жена върху общия фон на нашата народопсихология?


- Жените по света са еднакви – като желания, като стремежи, като нужди. Различен е социалният им образ, който обаче не съм убедена,че е създаден от самите жени. И ако разграничим тези два образа ще разберем, че жената е преди всичко жена-обичаща, копнееща и искаща. Спомням си от ранното си детство, че баба ми на село изискваше не по-малко от мъжа си от колкото ние днес. Просто това изискване от лично в последните години става и социумно. Заговори се за него, влезе в литературата, в медиите, стана “модерно”. Но съвсем не считам, че е новост. А може би баба ми – мъдрата е знаела по-добре как да го получи и не е имала нужда от тази светска шумотевица?!


- Каква е нейната физиономичност в сравнение с чертите на европейската жена в съвременната литература?


- Аз не бих желала да деля жените на европейки, азиатки или африканки и каквито и да е. Жената е жена. Любов, сигурност, уважение искат жените от цял свят. Може би различни са начините, по които изразяват тези си искания. Разделенията, според мен, са преди всичко условни и изкуствени. Едва ли някоя жена, ставайки сутрин, си казва: “Аз съм европейка”. По-вероятно е да си каже: “Днес съм красива”. И докато едното определение е социумно, другото е чисто човешкото. Аз бих заложила на човешкото - по-естествено ми се вижда. За това и си мисля,че понятието “европейска жена” съществува предимно в медиите, в мислите на критиците, но едва ли в нагласата на автора, решил да сподели нещо от естествения свят на жената.


- Какво е необходимо на един автор, за да бъдат книгите му чиклит в буквалния смисъл на жанровото понятие, а не като “дъвка”, какъвто е другият ироничен вариант на английския термин?


- За да не е една книга “дъвка”, без значение от жанра й, е нужно искреност, честност и познаване на темата. Това е.


- Докато между “Раз-два-три” и “Сексът...” могат и се откриват общи черти, “Париж, 18” е творба от съвършено нов за Вас тематичен спектър. Както я наричате – “антиутопичен романс”. Одобрявате ли поведението на героите си по страниците му? И защо ги осъждате на унищожение?..


- О, аз съм просто автор - разказвам истории. Дори в живота се стремя да не съдя, а камо ли в литературата. Нямаме право да одобряваме или съдим нечие поведение. Хората, героите са такива, каквито са, а не каквито “трябва да бъдат”. Убедена съм, че всеки от нас е точно такъв, какъвто трябва да е. Без значение на кой харесва това и на кой не.
А що се отнася до героите на “Париж 18” не смятам, че ги осъждам на унищожение. Всичките ми книги и истории имат открит финал, както считам, че и животът, всяка негова ситуация е с открит офинал. Да, героите в “Париж 18” живеят в безумен свят, но кой знае, може пък да има, да намерят своя изход и път.


- Доколко утопията в съвременната световна и регионална литература е лек за стресираното човешко съзнание? Знайно е, че при нерешими обществени проблеми авторите предпочитат бягство от действителността...


- Стресираното човешко съзнание се лекува със самоосъзнаване и правилно мислене, а не с литература. Една книга може да потвърждава или разрушава мислите ни, но да лекува - едва ли. Аз не мога да обобщавам какво предпочитат авторите и какво не, но все ми се струва, че литературата е повик отвътре-навън. Така че, ако нещо е вътре в нас и ни вълнува истински, ако то наистина е проблем и на отделния човек, няма как да му се избяга. Мисля, че има разминаване между човек и общество и това се усеща в последно време все по-силно.


- Пак в контекста на “Париж, 18” бих запитал доколко са съвместими утопия и историческо минало и доколко антагонизмът при тях доминира. Поради самата същност на двете понятия в човешкия живот?


- Времето е оградата на детската ни градина, за да не правим глупости.А време всъщност не съществува. Някой някога е определил, че вчера е вчера, а днес-днес. Обаче, за нашето днес сме си постлали вчера. А народът ни казва: “Каквото посееш, това ще пожънеш. Въобще поговорките май дават отговор на всички въпроси. Така че, напълно съвместими са и утопията и миналото.


- Вие бяхте приета добре от българския читател с всяка от книгите, които предложихте на аудиторията. Как успявате да установите точно тематичните и естетическите й потребности в хаоса, на който сме свидетели?


-Просто не се опитвам да се харесвам зорлем. Пиша за това, което ме вълнува наистина и когато ме вълнува. Не си казвам: “Сега ще напиша една книга, която да се хареса на читателя” Това са напразни мераци да се харесаш, да угодиш.А и на кой точно читател? Подобна неискреност не е нужна нито на читателя, нито на пишещия. И пак стигнахме до думата “честност”. Това е единственото, което мога да повторя като нужно за литературата.


- Нуждае ли се българският читател от повече литературна “утопия” на фона на грубото политиканство и икономическа разруха? Препоръчвате ли му да напусне местното литературно поле и да търси успокоение в световните литературни образци?


- Аз не мога да знам от какво се нуждае не само българският, а нито един читател. Нямам смелостта да препоръчвам нищо. Всеки сам намира пътя си, сам задоволява потребностите си, защото би трябвало най-добре да ги познава или поне да се опитва да се познава. Мога само да кажа: “Четете”. А какво - нека всеки сам избере. Надявам се повече хора да имат потребност да четат.


- Какво бихте препоръчали на съвременните български автори? Особено на по-младите от тях? В кой естетически спектър би трябвало да търсят собственото си творческо “аз”?


- Най-лесно е да се дават съвети, защото обикновено никой не ги слуша. Това пък ги прави безкрайно безсмислени. А и да препоръчваш нещо на някого е прекалено егоцентрично и самонадеяно, нещо, което не бих си позволила. Остава ми само да се повторя – ако човек слуша себе си и е искрен – няма какво повече. И не само в литературата, въобще в живота.


- Кога да очакваме новата Ви книга?.. На каква тема ще бъде тя, най-общо?


- Новата ми книга все още втасва. Има я идеята, има го меракът за писане, но е в нощвите. Надявам се да се получи. Това е, което искам за сега. Да успея да изпека една добра книга. А най-общото в момента което ме вълнува и което е повод за следваща книга, е темата за имиграцията.


- Накрая – каква бихте искали да видите политическа, икономическа, литературна... човешка България? Считате ли, че някога съвременната българска литература ще стане и световна? Какво й липсва за това?


- България е част от света, значи и литературата ни е световна. А ако имате предвид да видим български книги във всички книжарници по света, във всеки град и то в тиражите на бестселърите – трябват ни литературни агенти и добра реклама. Но това не винаги има връзка с литературата. Това е просто добър маркетинг и търговия.


Едно интервю на Георги Н. Николов - KNIGI-NEWS
На снимката - Мона Чобан

Няма коментари: