вторник, 19 януари 2010 г.

ЗАЩО БОБИ ЦАНКОВ ГУШНА КИТКИТЕ?




Включих лаптопа, леко махмурлия от Cuba-та libre. Май научих местните да го правят повече от прилично. Но кока-колата си е кока-кола дори и тук, където тече от чешмата, особено с ром. Въобще не се изненадах от това, което се беше случило през моята нощ. Докато съм си пиел кротко ром, убили Боби Цанков. Пуснах репортажа от лаптопа. В София вали сняг…, изнесоха трупа от сцената в центъра на града. Познавах убития. Трябваще да бъде последният ми гост в бтв и след това айде… чао. Последният път, когато го чух, се уговорихме да ми гостува на сутринта. Беше си все същата сива софийска есен в средата на ноември. Той прие с охота. Тъкмо пуснаха първата му книга и имаше интересен скандал. „Уикенд“ даде някакъв втори значим живот на Боби Цанков. Той най-после стана това, за което беше мечтал цял живот – фактор, голяма работа. Макар и в средите на така любимите му гангстери, той вече беше от журналистите. Не стана. Не ни е било писано да се срещнем в студио. Много пъти сме си говорили по телефоните, но така и не се видяхме на живо очи в очи.
Имах резерви към него. Знаех отлично за връзките му с „онзи“ свят. Но онези направиха грешка, като го убиха, защото съдбите на Георги Стоев и Боби Цанков удивително си приличат. Започнаха да говорят разни неща за подземните босове и то със самочувствието на гледната точка на свидетелите от първа ръка и ги свитнаха. Показно. Посред бял ден. С дъжд от куршуми. В центъра. Под носа на властта. Все едно убиват боса на мафията. Еврика. Тази показност към убийствата на двамата нещо подсказва. Те са можели да бъдат убити по всяко време и на всяко място. На кого му е притрябвало подобно зрелище? Има ли кой да го оцени подобаващо и да се присети?
Целта при първия беше изпълнена. А май и двете. Георги Стоев млъкна завинаги. Румен Петков си отиде. Май са взели насериозно „врели-некипелите“ на Боби Цанков. Направо невероятно звучи да е казвал и писал истината в своите интервюта и статии. Та нали винаги мъртвите излизаха виновни в разказите на Боби. Това се канех и аз да го питам. Как така винаги едни от неговите приятели са чисти като сълза, а другите, убитите му приятели, са виновни за всички свинщини. Нали, мъртвият не ни е вече враг. Или при мафията става точно обратното. Убитият поема всичко със себе си в гроба и само трябва да се надява бог да го съди милостиво. Честно казано, имам съмнения, че някой използваше вече мъртвият Боби, за да промива мозъците на публиката и да изкривява истината за събитията в грешната посока. Няма друга логика все умрелите да са виновни за престъпленията в миналото. Сега, като се замисля, и другият „писател на мафията“, както ги кичеха с титлата фриволно Стоев и Цанков, уж пишеше врели-некипели и уж беше никой, пък го убиха по същия злостен начин.
Може би Боби е взимал дребни пари, за да прави пиар на някого, когото законът е подгонил неочаквано. Но явно и двамата с Жоро Стоев са казали и са написали целенасочено доста от неудобните истини за мафията в България. Те и двамата не бяха от големите в играта, но участваха и знаеха достатъчно много за нея и за нейните правила. Много повече от това, за което се пише в интернет и още повече от това, което се казва по вестниците и се изговаря на глас в обществото. Каквито и интереси да са защитили и накърнили с каквато и да е цел, трагичната им съдба показва, че тези хора са казвали истината в опасна степен. Навремето като главен сектретар на МВР Бойко винаги ми повтаряше едно и също при всяко по-голямо престъпление: те, бандитите, също четат вестници и гледат телевизия, дори в много по-голяма степен от другите, и си дават сметка за последствията от техните действия.
Заради славата или за нещо друго Жоро Стоев и Боби Цанков избраха свободата на словото с нейното непосилно за всеки битие. Техните убийства имаха една цел. Да ги накарат да замълчат завинаги. Да смачкат истината и желанието за нея. Явно са ни казали доста истини. Ето ви най-голямата. В България има мафия. Аз пък си правя този извод, след като и тук важи законът за омертата. Който проговори, трябва да умре. Тези два трупа са цената на признанието. Колко ли странно сега се чувства тази нелепа младежка компания от босове и гангстери горе на небето, ако въобще задгробният живот е това, което ние си го представяме. Какво ли ще им каже сега на тези веселяци, както ги описваше, Самоковеца, Клюна, Жоро Илиев, Димата Руснака техният приятел - трийсетгодишният Боби Цанков? Да. Свободата на битието има своята непосилна цена и своята гадна лекота. Дано поне Боби се е почувствал поне за миг освободен от всичко. Обаче писаното от него остава. И скоро ще попитаме: докога, а докога?




Николай Бареков

Няма коментари: