вторник, 19 януари 2010 г.

ДВЕ АТМОСВЕРИ В АНУСА!

Страданието на печално известният редник Цветан Булиев надут с компресор от цигани!


Денят е 8 юни 1992 година. Десет и половина вечерта в отделението по спешна медицина в ВМА-София е приет в изключително тежко състояние редник Цветан Булиев. Момчето е родом от Плевен и съвсем от скоро отбивал задължителната си военна служба в поделение на строителни войски в село Герман Софийско. Положението му вдървява от ужас лекарите, въпреки че медиците на армията са виждали какво ли не. Вътрешни кръвоизливи, разкъсани черва, наранени органи – жив труп.
Няколко часа в операционната и регистрираният вече редник показва симптоми на живот. Отвън в коридора снове напред назад старшина. На вид е дребен, с малки може би току що пуснати мустаци, младолик но плешив. Пита с треперещ глас някой от минаващите в бяла престилка мъже и жени, какво става и какво е състоянието на войничето. Никой не му обръща внимание. Всички са панирани, шокирани, не на себе си…за първи път виждат отвътре заклан човек.
Цецо диша. От тялото му стърчат сноп маркучи, около него пиука непозната техника. Пристига командирът на поделението. Погледите на страшницата и полковника се срещат и двамата виждат само едно – уволнението.
Положението е страшно, повече от страшно….

Сам с компресора!
Пияната идея на циганите….

Обектът е близо да Гара Бов. Село Гара Бов се намира в подножието на живописното Искърско дефиле, на осем километра от общинския център – град Своге и на четиридесет километра от столицата София. Теренът в преобладаващата си част е планински с множество проломи, пропасти и пещери. След тежкият работен ден, войниците от строителни войски се прибират от тежката работа на железопътната линия. Редник Цецо Булиев е новобранец и изпълнява една от най – тежките задачи, мъкнат с още един от колегите си големият компресор, който захранва с въздух пневматичният чук за разбиване на скали. Уморени те оставят техниката на няколко метра пред фургоните и посядат за минута две за отмора.
Секунди след това чуват зад себе си – „Стани!”. Познатите на всички от взвода „стари капи”, Йоско Николов и ефрейтор Георги Стоев, прииждат към тях във видимо нетрезво състояние.
Всички знаят за какво става въпрос. И двамата цял следобед са се наливали в една от селските кръчми заедно със взводния.
Цецо и колегата му са смутени. Стават рязко и козируват. Колегата на Цецо, изяжда един зад врата и получава заповед да ходи и оправя леглата във фургона. Момчето от Плеве обаче остава в ръцете на мургавите си стари войници. На вид е слаб с мила физиономия, изпълнителя и работлив.Симпатичен е. Събужда „вкамеменият” от дългата служба нагон у старите войници.
„ Ебеш ли се, бичкиьо!?” изръмжава Йоско, с дъх на вкиснали джибри. Стоев се ухилва. Цецто са панира и отчаяно търси повод да си тръгне. Здрав шамар го връща на изходна позиция. Втори му намества мислите. Той решава да не се съпротивлява. Следват серия от удари, шамари…
Йоско навежда новобранецът. Стоев му сваля напоеният с пот работен въшкарник….

Гаврата!
Жоре запали компресора…! – крещи от кеф пияният циганин ….

На ефрейторът му харесва идеята. Няколко минути и машината вече ръмжи. Цецо надава звук. Опитва се да се съпротивлява, дори със сила сграбчва за крака дерящият се от кеф стар войник. Но нищо. Стоев вече държи маркучът.
„Давай в гъза. Да усети вкуса на лайната…!” сякаш изрован от нацистките лагери на смъртта и по ирония на съдбата, озлобен цигани без капка човещина или каквато и да е трезва мисъл решава да забие маркуча в ануса на младият войник…

Болката!
„Заклаха ме отвътре. Усетих как ми зариват лайната…”

казва след години самият Цветан. Надуто като балон тялото му тупва на земята. Два атмосфери сгъстен въздух. Налягане което със сигурност е убило човека. Циганите бягат повече от ужасени. За съжалени късно им бяга алкохола от кръвта.
Няколко войника се притичват на помощ на надутият Цветан. Него го няма…

Срам!
Армията се опитва да потули случая!

Полковникът дъвче постоянно устните си. Иска му се да запали цигара. В болницата обаче това е строго забранено. Старшината е седнал уплашен и уморен до смърт на един от столовете до отделението и гледа празно в пода. Мирише на спирт. Мирише на уволнение.
Най сетне, доктор излиза. Старшината слага шапката и козирува. Все пак пред него стои майор.
„ Жив е!” съобщава докторът и отвращението му пронизва, сержантът през гърдите. Старшината го гледа нажалено и сякаш му казва7
Аз нямам вина! Никаква!
По стълбите дотичва войник. Носи някаква папка. Полковникът я отваря и зачита вяло. После погледът му става сериозен. Прави две крачки напред и извиква старшината при себе си.
„ Заповед. Пишем го трудов инцидент.едва проронва той и млъква. Със сигурност службата е по важна от съвестта. На старшината сякаш му олеква. Преглъща тежката заповед и се връща на мястото си. На стола…

Новината!
Случаят с надутият с компресор редник взривява страната!

Пред отделението стоят двама съсухрени и втрещени от ужас човека. Мъж и жена. Родителите на нечовешки осакатеният редник Цветан Булиев. Дошли са чак от Плевен, на разноски на военните. Пред огромната сграда на военномедицинската академия щъкат насам натам журналисти. Няма как подобен случай да бъде потулен. Няма как на обществото да бъде обяснено че маркучът на компресора сам се е втъкнал в задника на войничето. Йоско и Стоев вече с в ареста на подебението в Герман. Командирът, началник-щабът на поделението съвсем скоро трябва да си търсят работа. Старшината е арестуван. Военната прокуратура го обвинява в съучастие.
Вестниците тръбят. Редник от Плевен е надут с компресор. Народът е шокиран. Крехкото демократично правителство постоянно търси начинът да се справи с положението.
„Извращението с редник Булиев извършено на 8 юни 1992 г. вечерта след употреба на алкохол от стари войници е ужасяващо престъпление. Войниците от цигански произход Йоско Николов и Георги Стоев го пребиват и надуват с компресор. Престъпниците са арестувани и предадени на военна прокуратура. Булиев получава кръвоизливи и разкъсвания на червата. Едва оживява след три тежки операции от перитонит. „ е съобщението което излиза в почти всички авторитетни за времето си медии.

Отзвук!
Гнусното мълчание на армията!

Ако все още мислите, че военните може би не биха скрили от обществото подобен случай, помислете още веднъж. Може да си спомните едно от емблематичните изявления на бившият вече шеф на Генщаба генерал Никола Колев, а именно, че „информацията за смъртните случаи в Българската армия е поверителна и е такава не само у нас". Можете и да потърсите статистика за смъртността в МО и да ви я откажат. Да поговорите с войнишките майки. Или просто да се срещнете с лекар от Военна болница. Тези лекари определено имат какво да разкажат.
„При нас постоянно умират войници", казва д-р Х.
Изрично е пожелал анонимност - „за да не си загубя работата". По думите му не рядко в инцидентите имало истинска и зла умисъл - като този с Цветан.
Няма как обаче медицинската експертиза да бъде фалшифицирана. Такъв случай не може изобщо да бъде потулен. Състоянието описано в първият медицински официален документ на редник Булиев можело направо да послужи като подложка за нов роман на крала на ужаса Стивън Кинг. Родителите на Цецо, едва преживяват случилото се. Майката остава до детето си постоянно, докато бащата съкрушен се прибира вкъщи. Все пак някой трябва да напомня че домът му все още се обитава от живи хора.

Анализите!

Председателят на Съюза на военноинвалидите и пострадалите от войните и в мирно време Никола Костадинов:
Много момчета получават психични отклонения


Г-н Костадинов, колко са военноинвалидите в България към момента?
- Ветераните и военноинвалидите от войните понастоящем са към 700 човека. Същевременно към 5000 души са се инвалидизирали в мирно време. Това са военноинвалиди, които са отбивали своята редовна служба в армията и по различни причини или са пострадали, или са заболели. За съжаление много момчета излизат от казармата и с психични отклонения.
Има ли статистика колко са смъртните случаи в казармата?
- Не и официална. Такава статистика има в Министерството на отбраната, но оттам не я предоставят.
Какво се прави за адаптирането на тези хора?
- Положението при тях е трагично. Въпреки че повечето са на възраст между 21 до 35 години, те не могат да си намерят работа. Единици са тези, които успяват. Установили сме връзка с Инспекцията по труда и ще търсим начини... Освен това съвместно с МО подготвяме наредба, въз основа на която ще се опитаме да ангажираме ръководните и административните органи по общини по някакъв начин да осигуряват работа поне на една част от трудоспособните. Това е една от нашите основни задачи. Друг голям проблем - освен трудовата заетост, е това, че все още нямаме закон за военноинвалидите.
Какви въпроси би уреждал той?
- Всъщност такъв закон е съществувал. От 1915 до 1951 г. В него точно са били определени правата, които могат да се ползват - не само от военноинвалидите, но и от пострадалите от войните, сиреч родителите на загиналия, вдовици и сираци. От 1993 г. насам ние правим всичко възможно, за да бъде приет нов закон за военноинвалидите и пострадалите от войните и в мирно време. Това е един много, много важен проблем. В закона ние предвиждаме да бъде повишена пенсията за различните групи военноинвалиди; да бъде осигурено безплатното им лечение в съответните медицински служби; военноинвалидите, но и близките на пострадалите и загиналите да могат да пътуват безплатно...
Срещате ли разбиране от институциите?
- Имали сме срещи с министъра на отбраната и президента. Беше ни обещано още миналата година проектозаконът да влезе в парламента за обсъждане, но това не стана. Сега наново ни обещават, че до края на годината ще има такъв закон. Въпросът с правата на военноинвалидите трябва да се реши. Но трябва да се работи и в посока да няма толкова много инвалидизирали се в армията момчета... Виждате какви неща стават. Дисциплината се руши, младите не искат да служат, нямат ищах, нямат желание въобще да прекрачат прага на казармата. Това е, защото нямат мотивация, нямат достатъчно гаранция, че като са влезли здрави в казармата, ще излязат здрави оттам. Тези момчета смятат времето в казармата за загубено и няма как иначе. Чувството за патриотизъм, чувството за дълг към Родината като че ли се сведе на най-ниско равнище. Едно време аз съм посещавал училищата и гимназиите, където съм говорил за армията, за патриотизма, за героичните подвизи на войската ни... сега това не се прави, което според мен е дълбоко погрешно. Аз смятам, че друг път няма. И тази мотивация, за която напоследък е много модно да се говори, не трябва да е чисто материална, тя трябва да съществува и в сърцата и душите на тези хора.
.- Как според вас може да се затегне дисциплината?
- Знаете ли, едно време целият команден състав, като започнете от подофицерите и свършите до началника, денонощно бдяха над войниците, грижеха се за тяхното състояние, за дисциплината, споделяха с тях тревогите си, помагаха им с всичко онова, което можеха да направят. Те бяха като техни бащи. Без такъв контакт, без такава любов към другите не може. Аз така го разбирам.
Искате да кажете, че навремето в казармите е нямало малтретиране?
- Малтретиране имаше. И да ви кажа право - не беше по-малко. Пак имаше несъобразяване с правилниците и уставите, пак избиваше този стремеж за доказване от типа: „Аз съм командирът, ти си роб, ти трябва да изпълняваш това, което ти казвам." Но извращения като сега поне по мое време нямаше. Имаше отделни изолирани случаи, но такива своеволия е нямало.

Истината!

Редник Юлиан Николов от Плевен, първият действащ войник осмелил се да проговори :

ПРОБЛЕМЪТ В АРМИЯТА Е ВРЪСКАРСТВОТО!

- Редник Николов, ставал ли сте свидетел на извращения и гаври в поделението където служите?
- Ежедневно. Служа в новобрански център. Най голямата омраза е към нас вишистите. Ефрейторите ни не ни жалят нито за миг. Някои военни наричат гаврите, като учение по дисциплина но това не е така. Понякога ни подлаган на нечовешки мъчения. Заради комплексите на някого трябва да страдаш. Това се дължи защото някои вонйници са с повече привилегии от други. Наричат ги връзкари или са близки с някой генерал или висш офицер или са гъстаци с командният състав. Те са проблема….

Живот –страдание!
Днес Цветан тежи 48 килограма и е прикован на легло!

Цветан Булиев е жив до ден днешен. Живее с родителите си, срамна военно инвалидна пенсия с която не може да си подсигури поне половината от лекарствата.
Майка му не работи. Има психически проблеми. Крещи когато види цигани….
Баща му работи и издържа семейството си. Въпреки всичко Цецо мечтае за собствен дом и семейство. Циганите Йоско и Георги отдавна са напуснали затвора и живеят със семействата си необезпокоявани и спокойно. Въпреки нечовешката болка държавата е решила да накаже страдалото семейство с още по тежко наказание – забрава.
Единственият проблясък в този случай беше преди няколко години, когато Цецо получи колосалните 3000 лв. парична помощ във ВМА. Средствата са осигурени с активното съдействие на тогавашният министър на отбраната Николай Свинаров и началника на ВМА бригаден генерал доцент Стоян Тонев. Дарител е фармацевтичната фирма "Янсен Цилаг", част от американския концерн "Джонсън и Джонсън". Сумата е връчена от нейния генерален представител за страната д-р Анжело Чепилев и д-р Галина Петкова.
„Ако не бяха медицинските екипи във Военна болница Плевен и ВМА- София сега да не съм сред живите. Нямам думи да изразя благодарността си към лекарите Раданов , Андреев, Орманов, Петров, Ненов и професор Москов - те буквално ме изтръгнаха от лапите на смъртта. Горещо благодаря и на генерал Стоян Тонев и фирма "Янсен Цилаг" за сумата, която ми връчиха, за да подпомогнат оздравяването ми. Никога няма да забравя този високохуманен жест”, казва тогава разплаканият Цветан Булиев и допълва:
„Прощавам на всички виновни за това мое състояние. Не искам отмъщение. Искам да оздравея….”

"ъндълърграунд-медия"

2 коментара:

Анонимен каза...

Тази история ме потресе.
Не мога да повярвам, че се е случила и никой не се е намесил да я предотврати. Учудващо е по какъв закон са съдени тия изроди, че вече са на свобода и не са ли осъдени да заплатят и всички обезщетения, които се предвиждат при такова нечувано телесно изтезание. Освен затвора е трябвало да платят поне по 100 000 лева, като малка компенсация от това, което са му причинили. Ебати правосъдието, ебати Европата.
Оставям си скайп адреса, за да ми се обади Цветан да видя с какво мога да помогна.
asen4o92921165

Анонимен каза...

Затвор ли? Тези двамата цигани ми ги дайте на мене...парче по парче ще ги нарежа!!!